ЦИГАНКАТА

Казва се Анета. И е циганка. Някой би я нарекъл заради политическата коректност ромка, друг би използвал… Както и да е… Но не се набива на очи етническата й принадлежност, а деветгодишния й син, който се е свил на един фотьойл в библиотеката и чете книжки. Той е на девет години и очите му наистина са от маслини. Свил се е на фотьойла, от време на време става, отива до рафтовете с книги и си взима друга книга. Напомни ми на онези циганчета в онова Старозагорско село, които бягали от училище, за да четат книги в библиотеката. Библиотекарката бе успяла да направи невъзможното. Вместо да отидат да правят пакости, като избягат от час, те бягат от час, за да четат книги в библиотеката. Синът на Анета не знае, че е интегриран. Както и онези седем-осем циганчета в Старозагорнското село не знаеха, че са интегрирани. Както и онези дребни циганета от Расимовата чета на Смолян, които всяка сутрин обикалят заведенията на път за училище и просят… работа. И стопаните на заведенията им дават да изхвърлят боклука, да изринат снега срещу няколко левчета. Друго е да си изпросиш работа. И те не знаят, че са интегрирани… И Усин Керим, който тази година трябваше да навърши деветдесет години, не знаеше, че е интегриран. И го махнаха от учебниците по литература едни други хора, които също не знаеха, че той е интегриран… Какви сложни думи за толкова човешки неща – поезия, хляб, книга, човещина… Колко сложни думи за толкова обикновени неща – поезия, хляб, книга, човещина… Рецитирам „Бабахак“ на Анета. Тя се чуди какво искам да й кажа. Предпазлива е. Много е предпазлива, защото не знае колко съм двуличен. Колкото другите ли, или повече. А аз въобще не съм двуличен. Спомням си в такива случаи онова стихотворение в проза на Вутимски „Куцото момиче“. Ще цитирам по памет: „Ето, аз куцам. Куцам от деня, в който съм проходила. Но винаги съм искала да имам до себе си един млад, силен младеж, който да ме обича истински. Да ме притиска силно до коленете си и да шепне: „Обичам те“. Но аз знам, че той никога няма да дойде при мен, защото ще е срамна нашата любов за другите“… Анета ме гледа с маслинените си очи и не й се вярва – може би не иска да повярва, че аз съм там и зная стихове наизуст от Усин Керим, че не ми пука за тази измислена интеграция, защото тя е алибито на тези, които не познават цигани освен от телевизионния екран. Или от сводките на полицията. И не могат да разберат, че това е зов за помощ. Казвам й, че съм „даас“ и зная това. Зная, че това е презрителната дума на циганите за всички НЕцигани. Но не знае, че „даас“ значи не буквално роб, а роб на земята и на вещите. Което е леко обидно за циганина с волна душа. Стойко, синът й чете и не знае дори за какво говорим. Защото той отдавна е потънал в книгите и никой не може да го измъкне оттам. Той е индианец толкова сега, колкото аз бях на неговите години. Той е Поразяващата ръка и Робинзон, той е Малкият принц и дори не подозира, че в моите очи той наистина е Малкият принц… А аз си мисля какъв късметлия съм. Защото се срещнах с нея, със сина й, с ония седем-осем циганета, избягали от час в библиотеката, за да четат. Какъв късметлия съм, че моят учител по поезия – разбирай и по български език – е циганинът Усин Керим. Какъв късметлия съм, че обикалям тази моя Родина и виждам целия й народ всеки ден. Че зная този народ от какво е болен. А той е болен от интелигенция. От тези интелектуалци, които утре авторитетно ще обясняват и ще дават напътствия как да се интегрират циганите, а други от тях ще псуват „мангалите“, които са им виновни за всичко на този свят. Едни ще пишат за някаква Вайша, без да са видели очите на Анета, и очите на нейният син. Или ще псуват на майка на петата си ракия всичките мангали на света. После ще потърсят фондации и какви ли още неща, за да извъртят един проект за циганите, които трябвало… Които отдавна трябва да са се излекували от тази интелигенция, която още не се е интегрирала с народа си…

Ами, това е…