понеделник, 10 септември 2018 г.

РЕДАКТОР

                                   На Кирил Божков

Бе много, много отдавна. Толкова отдавна, че децата ми не могат да си представят толкова време назад. Толкова отдавна, че съм забравил дори страховете си… Страховете си съм забравил, че няма да имам деца, че съм осиновен. Всички минаваме през тези страхове в детството. Всички минаваме през тях. Страхът от стерилност се е родил едновременно със страха, че родителите ти не са истинските ти родители, а си осиновен. А този страх пристига по два пътя. Първият път е пътят на страха. Страхът, че ще бъдеш нахокан за нещо, наказан за същото после, или плеснат по дупето... Че, въобще, родителите ти се държат с теб като с чуждо дете… Вторият невъзможността да си представиш, че ти си резултат от едни неприлични движения. Общо-взето двата пътя се сливат във времето, когато скришом си брояхме поникналите косми по гениталиите, а после свенливо показвахме един на друг тези току-що поникнали косми. Всъщност, не е било чак толкова назад това време, защото май бях осъществил няколко брака, а тези страхове присъстваха в стиховете ми по един или друг начин. Защото поезията понякога, понякога поезията, както би повторил Константин Павлов, е овеществяване на страховете. Превръщането на страховете в метафори е тяхното овеществяване. Разбира се, при Далчев не е така. Но той няма нищо общо със случая, освен факта, че всички се учехме тогава от него. Сега младите поети се учат единствено от себе си, тогава ние се учехме от Далчев. От себе си се учехме как не трябва да се пише. И други примери за това имахме. Всъщност аз попаднах тогава точно на един такъв пример, защото, няма да крия, съм се учил и от Людмила Исаева как не трябва да се пише. Странно време беше - учиш се от някого как не трябва да се пише, а после отиваш при него в издателството, за да покажеш стиховете си и този някой като редактор там те учи какво да пипнеш в стиховете си, за да видят бял свят. Та занесох тогава, сега му викат "проекта си", но аз твърдо бях убеден, че това не е проект за стихосбирка, а стихосбирка. Трябваше да бъде само издадена. Толкова добра беше. Всъщност, тя наистина се оказа няколко години след това толкова добра, че, след като излезе аз сложих тиранти само на пет стихотворения. Още пазя този първи екземпляр от стихосбирката ми "Шепа живот"... Та занесох аз стихосбирката за издаване в издателство "Български писател" при Людмила Исаева, от която се учех тогава как не трябва да се пише. Странно, защо след време не наричаме тези хора "учители", след като най-добрите литературни уроци сме получили от тях. От няколко човека сме се учили да пишем, а от десетки и стотици сме се учили как да не пишем и въпреки това не ги наричаме учители. Не е честно, някак си... Та, имах едно стихотворение, морско, в което имаше една метафора за морето, което ме събаря като вълна на Търнър... Разбира се, че имах предвид мариниста Джоузеф Търнър и неговите вълни, имайки предвид картината му "Рибари в морето"... Исаева обаче не беше чувала за художника и в качеството си на редактор каза, че не трябва да бъда толкова брутален в стиховете си. И независимо от факта, че Търнър пее западаща попмузика, не трябва толкова брутално да говоря за косата й, т.е., за вълната й на главата... Все пак, възпитанието си е възпитание... Едно ударение, пък каква работа свърши... Така и не ми излезе тогава стихосбирката в "Български писател"... Ами, такива едни работи...

Няма коментари: