АВИАТОРЪТ

Дори не зная как да започна… Било е толкова отдавна. Или – беше толкова отдавна. Всъщност, било е преди шестдесет години, а беше преди шестдесетина години. Има разлика. При тоя нюансиран български език и богатство от времена в него, човек може да е бил дори докато е бешел… Език… Но историята, която искам да разкажа, е истинска. Как с този език можеш да разказваш и истински, и измислени истории. Дори можеш да лъжеш с този език. Да обещаваш можеш, да сваляш звезди от небето докато сваляш българска филмова звезда. Извинете, последното го няма. Последното е измислено. Та това, което е било, всъщност беше преди шестдесет, а по-точно шестдесетина години. Но не по-малко от толкова. Живеехме в Твърдица. Баща ми работеше по мините, а мама бе готвачка в някой от работническите столове. Помня, сутрин ставах с тях към четири часа, качваха ме в някаква уазка, натъпкана като дядовата ръкавичка с работници, които, като че ли не са имали деца вкъщи, си мереха езиците върху мен. Остроумието, демек. Твърдяха, че нощеска коте ми изяло пишлето и смятаха, че аз съм длъжен да им предоставя неопровержими доказателства за противното, но, въпреки очакванията, аз не вадех въпросното съоръжение от панталонките си. Веднъж вече се бях хващал на подобни подмятания, и не се връзвах повече. Докато си носех в стола чинията със супа към масата, един от тях ми каза, че отдолу на чинията имало нещо… И аз обърнах чинията. Не зная как стана, но му я излях във врата на шегобиеца. И той единствен вече внимаваше с шегите си по мой адрес. Знаех, че не го прави от страх да не би да покажа неизядената си от котката част и да излея цялото й съдържание във врата му. Това го правех по няколко пъти на вечер в леглото – сигурно от срам, да не си показвам неизядената от котето част. Или от страх, да не би котето да я изяде… А, може би от страх да не би да събудя баща ми през нощта и той да завърши започналия вечерта скандал… Весело се живееше тогава. Имаше фотоапарат „Смяна“. Нямаше лента, но един път, тъкмо започна скандала си, аз се качих на стола и извиках: „А сега се прегърнете с мама да ви снимам“… Нямаше лента, но аз снимах. И снимах. И снимах… И досега тази несъществуваща снимка е пред очите ми и аз помня мама и татко прегърнати за снимка. Всъщност, детското ми желание направи най-хубавата несъществуваща снимка досега. Може би и заради това не обичам да снимам – да не би да ми избяга онази снимка на мама и тате прегърнати… Работниците се закачаха с мене в уазката, аз мълчах на седалката зад шофьора. Ръцете ми, от студ ли, от срам ли бях притиснал между крачетата си и усещах как юмруците ми стават големи, големи… Въпреки закачките, нито един път не се обърнах към тях с любимата си клетва, на която ме учеше хазяйката баба Елена… „Хазяйке, червеите да те ядат, къде си тръгнала без мене“, докато тя се отдалечаваше по ливадата пред къщи. След което се връщаше с пакет, увит в бяла хартия… Когато си отивахме от Твърдица тя извади един такъв пакет, но вече го бе напълнила с яйца. Аз бях на второто стъпало, бях кръстосал ръце на корема си и тя слагаше внимателно яйца в образуваното от ръцете ми гнездо. Докато гнездото се препълни и яйцата се изпотрошиха в краката ми. Странно свойство имат детските спомени. Това, за което си мислил, че ще изядеш шамарите, сега ти се струва мило. Тогава нямаше още организации, които да защитават децата от насилие, но имаше детство. Сега децата ги защитават от насилие, пък нямат детство. Тогава децата имахме само задължения – да правим пакости и да ни дърпат ушите за тях. Сега имат права, но не знаят какво е да опънеш прашката с гачки от карфици и да пуснеш бримка по чорапите на комшийките. И тя, докато се навежда да мацне с лак за нокти дупката, да не тръгне бримката нагоре, да видиш заедно с всички хлапетии от квартала ластиците, с които е закрепила чорапите си съседката… Ние знаехме всички тайни, защото виждахме там, където и очите на бащите ни не проникваха. Въпреки желанията им. И когато накрая слезехме от уазката, за да не видят сълзите в очите ми от техните остроумия, аз изяждах като ябълка глава червен лук. Така сълзите ги приемаха като резултат от изядения лук и ми се възхищаваха, нищо, че още са си мислили, че котката е свършила най-срамното дело в живота на едно хлапе, а, именно, да му изяде пишето… Никой от тях, ербапите на остроумия по мой адрес, не можеше да изяде като ябълка глава кромид лук така, както аз го правех. Никой. И до ден днешен. Всъщност, дори и аз не мога вече да изям глава кромид лук като ябълка. Но това е от годините вече. На ум ги кълнях така, както баба Елена ме бе учила, но те не знаеха какви черни проклятия им хвърлям. В интерес на истината, баба Елена кълнеше само кокошките, чиито яйца изпотроших на изпроводяк. А тя ги държеше в онази кутия, опакова-на с бяла амбалажна хартия. Кутията, която донесе тогава, когато аз я кълнях, защото ме бе лишила от присъствието си и прекоси поляната пред къщи. За мене тази къща бе „къщи“, а не квартира. В двора на която правих трактор, подпирайки колците за домати около една круша. После влизах в „трактора“ и започвах да бръмча с уста, а баба Елена, с ръце на буквата „Ф“ на кръста ме гледаше с искрящи от радост очи и ме питаше дали ще отида да изора градината с моя трактор… Та, баба Елена тогава пресече поляната, а после се върна с тази кутия, в която държеше яйцата после. Имаше шоколади в кутията, престилка, забрадка… Какви ли не чудесии – но шоколадът беше за мен. Преди да пресече ливадата обаче, ние с нея гледахме как един самолет три пъти направи кръгове над Твърдица, после нещо бяло падна от него, разклати крила и си пое по неговия небесен път. Аз ръкомахах отдолу, исках да ме качи, крещях подир него: „Чакай“, но той така и отлетя. Един път в седмицата се случваше това и нито един път баба Елена на размаха ръка. Слагаше ръка като козирка на очите си, а те бяха влажни. После тръгваше през ливадата пред къщи и се връщаше с бял пакет, увит в амбалажна хартия. Какво детство само. Дори амбалажната хартия по онова време бе бяла, а не рециклирана и кафява като сега. Представяте ли си – дори амбалажната хартия беше бяла. Знаех, че синът на баба Елена е пилот, виждах го, колчем вляза в стаята й на снимка с униформата. Но никога не го свързвах с този самолет, който правеше по три кръгчета над Твърдица, а после пускаше по един бял пакет от него, в който, освен бабините дрипи, имаше и по един шоколад, който бе за мене. После чак разбрах, че синът й, авиатора, винаги, винаги, ама винаги, като минавал над Твърдица, правел три кръгчета да поздрави майка си. И й пускал по едно колетче. И цяла Твърдица знаеше за това, където и да паднел колета, който и да го намерел, го носил на баба Елена. Или го оста-вял някъде, където тя отивала да си го вземе. И, ако някой ви покаже снимка на Екзюпери, не вярвайте, че това е той преди да ми я покажете. Защото той изглежда само като снимката на авиатора в стаята на баба Елена… Ами, това е…