четвъртък, 23 май 2019 г.

СТО КИЛОГРАМА ПО-КЪСНО


                                            На Таня Христова

Родил съм се пет килограма и двеста грама. На 20 декември 1956 година. В град Габрово. Ако се върнат девет месеца от раждането се разбира, че съм правен (произведен) по време на историческия Априлски пленум на ЦК на БКП… Тогава на мода са били производствениците и нищо чудно да съм бил произведен, а не правен. За което съдя и по думите на мама: „Кой идиот ме накара да ти завия пъпчето във вестник, бе, мама? Кой идиот… Цял живот по вестници ли ще те гледам“… Демек, аз син нямам ли, че като произведение на литературата само ще те виждам. Понякога гордостта на една майка може да звучи укорително… Мама ми е казвала също, че е било четвъртък, а днес е петък. Е, не е декември, но вече търся символика. Тогава нямаше във всеки дом баня и на мама и изтекли водите в градската баня. Имаше една баня обществена в Габрово – на пазаря… Не на пазара, а на пазаря… Бил съм на две години, когато мама ми даде в халите някакви пари и след миг невнимание и инстинктивно обръщане установила, че съм изчезнал. Едно дете съм, единствено при това. На всичкото отгоре и произведение, както се разбира – освен завитият във вестник пъп и родителите ми бяха производственици. Мама работеше тогава във фабрика „Балкан“ и до 1989 година я имаше на снимка на гарата, прегърнала вретената. Не, че я няма вкъщи на снимка как е прегърнала моя милост, но на гарата вместо мен бе снимана как е гушнала вретената. Не зная защо – за пример на другите, или за назидание на другите. Но тогава проличало, че съм произведен от родителите си, защото мама уведомила милицията, че синът й изчезнал. Тогава не крадяха деца за откуп, не обираха хората. По онова време децата сваляха шапки по начина, по който го правеха възрастните, поздравявайки някого. Като влязат в магазин и в черква – пак се сваляха шапки. И в училище – също. Почнали да тършуват милиционерите из града, когато ме видели да идвам към халите с наръч краставици по подобие на мама на снимката от гарата с вретената. Принципът „Плодът не пада по-далеч от дарвото“ тогава бе в сила. Ако това бе станало сега Държавата и законите веднага щяха да произведат от мен един сирак при живи родители, защото щяха да ме отнемат от мама по Закона за защита на децата. Първо, че ме е оставила без надзор и, второ, защото такъв пердах ми хвърли мама тогава. Пред всички… Пред акуратните милиционери такъв пердах изядох… Но така се възпитава паметта – ако не ми бе хвърлила пердаха едва ли щях да запомня какво точно се бе случило.Много важно нещо е пердахът в детството. Възпитава паметта. Аз така научих всичко за Априлското въстание след едно „препитване“ от баща ми вкъщи… Получих шестица от Вътев тогава в Шесто основно „Митко Палаузов“ в Габрово. Пердахът в детството е лакмус за паметта. Такива работи ставаха тогава. Тогава я съм имал петнайсетина килограма – с краставиците барабар, я не… От днешна гледна точка тогава съм отстоял в координатното пространство на десет килограма от мястото на раждане… Господи, такова консуматорско общество ли сме станали, че и времето го меря вече в килограми?... Изтекли водите на мама, а родилният дом на един мост разстояние. На едно иго разстояние е родилният дом от пазаря. Защото на лъвовия мост в Габрово му викаме „Игото“… Не, че няма лъв, но всички скулптури са оковани във вериги. Странно, каква е тази носталгия по иго, след като габровци сме били напълно свободни дори през онези тъмни времена. Твърди се, че турчин не е замръквал през тези няколко века в града… И аз не съм искал да замръкна, и мама ме отнесла в себе си до „Тота Венкова“. Ама аз, упорит. Барикадирал съм се вътре на топло – декември е, виелици, преспи, вълци… Вълци може и да не е имало, ама неподготвен излизаш навън в тия вълчи времена, където, както казва Левчев: „Човек за човека е българин…“ Тежка диагноза. Лекарите се отчаяли да ме чакат и се оттеглили по кабинетите. Сестрите – по стаите. Мама – в родилна зала. И към осем сутринта ми писнало да чакам. Според мама – а мама беше пич, няма да ме лъже. Може малко да хиперболизира, ама колко да хиперболизира, щом такова преувеличение на човешко същество тръгнало да излиза. Като ме сложили на кантара после – пет килограма и двеста грама. Та, според мама, която била единствен свидетел на раждането ми тогава, защото нямало други в родилна зала, от налягането направо съм изхвръкнал навън. И лекарят влязъл точно в този момент и ме хванал във въздуха… Според мен още не ме е хванал, защото аз продължавам да си хвъркам из облаците. Но това е друга хипотеза… Та, сто килограма след този случай аз съм в Габрово. И ме настаняват в къща за гости „Маракеш“. Какво ли не е била тази къща през тези сто килограма време, дори собствениците не знаят, че е била родилното отделение на града. Вечерта обаче ми казват, че родилна зала е била в съседната стая и следващият път щели да ме настанят там. Няма да мине и килограм време, и ще си отида… Защото преспиването тука е като второ раждане.  

Няма коментари: