петък, 14 юни 2019 г.

МОИТЕ БЪЛГАРСКИ ПРИНЦЕСИ


Тя е от западните покрайнини. От Широка България. България има свойството да се свива. Като зеница е България – свива се, но не губи основното си свойство да вижда. Дядо ми седем години е бил в Български окопи. И, уж е давал кръвта си за нея, пък се връща… в чужбина. Така излиза. Тръгва от една къща в България, и се връща в същата къща с девет куршума в тялото си, но тази къща някой взел, че, докато го няма, я преместил в чужбина. Дядо е Трънски майстор, но, едно е да правиш къща в България, друго е да правиш къща в чужбина. Тази история се случва зимата. Иначе лятото, докато дядо е на гурбет, след като се връща в… чужбина, баба се грижи за семейството, за стопанството. Къщна работа, низане на тютюн. Един ден ѝ казали, че вуйчо ми Иван бил намушкан от вола. Баба нижела тютюн. Изнизала низата и бегом да види къде е бастисан синът й. Вуйчо Иван двадесет години след този случай умира от силикоза. Най-близкият лекар бил в Босилеград – има-няма петдесетина километра от мястото. Баба изнизала низата с тютюн и като видяла да диша синът ѝ, започнала да го шие… „Само си негнетох на Ивану црвата“, ми разказваше историята и аз я слушах като приказка.  Моите принцеси, моите приказни принцеси в детството не ставаха за целуване, ставаха за възхищение. Та, било е зима, когато баба ми раждала поредното си дете. Може да е било второто, може и осмото да е било. Моите принцеси от детството зачеваха, докато спят. Не чакаха принцове да ги целуват. И тогава дошли сръбските граничари. Дядо не давал на децата си да ходят на сръбско училище, учил ги вкъщи той, а накрая на годината ходил с дамаджана и даскалът давал за тази дамаджана с ракия дипломи на всичките деца, които дядо си е учил вкъщи. Най-прекрасният подкуп, за който съм чувал. Та заради това – и не само заради това – граничарите извели дядо да го разстрелят. Съвсем реална заплаха била, защото други вече се преселили на оня свят с девет грама по-тежки. И баба ми, която току-що била родила, станала. И тръгнала след дядо ми. „Црва ми се влачиха“, ма разказваше тя - плацентата се влачи, оставя кървава диря в снега, но върви след сръбските войници, те – след дядо ми. Настигнала ги тя, подминала ги даже и застанала между пушките и дядо ми. „Прво пуцайте мене, после Андону“… И те се смилили над родилката. И ѝ върнали мъжа… Не го разстреляли. И, ако някога съм търсил жена, то във всяка жена съм търсил по малко от баба ми Роса. Моята българска принцеса…

Няма коментари: