Не съм строител – ако изключим
онези две години, от които само една четвърт съм изкарал в казармата.
Останалото време строихме ЖП линии и други принадлежащи им съоръжения. И понеже
не съм строител си зададох съвсем спонтанно въпроса: „А дуварът има ли
крайъгълен камък?“ И, ако има, кой е крайъгълният камък на ловешките „Дувари“…
Несъмнено единият от тези камъни е Вальо Узунов. Защото на какво биха се
крепили тези пленери, ако няма на какво да стъпят? Ако няма камък (разбирайте
ПРАГ), през който да пристъпят. ПрИстъпвам е с „И“, защото ако е с „Е“ минаваме
в една друга сфера, наречена правораздаване. Та, Вальо Узунов успя да поеме
цялата тежест на дувара, който добре е паснал на ловешка почва. Защото Ловеч е
български, не свлачищен район. Разбирайте каквото си искате, аз съм дошъл да
кажа каквото мога.
По пътя мислих да говоря за
школи, за течения в изкуството. За школите, които се създават като острови по
някое силно естетическо течение – импресионизъм, експресионизъм, символизъм,
имажинизъм, сюрреализъм… Всяка естетическа школа в момента на своето разпадане
образува мощно течение, което неминуемо някъде се завирява и образува
поредната… школа… В България сме лишени от школи, но за това пък имаме майстори
– като се започне от Боянския майстор и се стигне до… Станимир Видев. Защото
Станьо (позволи ми да бъда интимен) е събрал като във фокус цялата палитра пловдивски
майстори – като се мине през експресивната рисунка на Златю Бояджиев, мощната
палитра на Цанко Лавренов, докато се стигне до перспективната абстракция на
Георги Божилов (Слона)… Понякога в изкуството се раждат такива художници,
поети, писатели, философи, които във времето действат като лупи, които
фокусират няколко течения, образувайки едно. Със сигурност и Станьо не го е
мислил това, ама то пък не му е и работа.
И понеже стана дума за писатели и
поети, някак си от самосабе си се очертават стиховете върху дуварите на Росен
Димов. И ми върна носталгията и тъгата по един друг поет – Георги Трифонов. И,
някак си, без да се натрапва дава определението на крайъгълния камък на дувара
– хляб. Защото нали заради това са правени дуварите – да запазят челядта, дома,
семейството, хляба. Картините му като че ли искат да кажат, че най-тежкият
крайъгълен камък за българина си остава хлябът наш насущний. В този смисъл
картините му действат и като идея за графити – дали някога ще доживеем да се
изписват стихове по стените на нашите къщи?
Близък до натюрела на Росен Димов
е Ники Добрев. Не мога да си пречупя езика и да кажа Николай. Понякога съм си
мислил – нали това ми е работата, да седя и нищо да не правя само да си мисля –
та понякога съм си мислил, ако Ники Добрев се бе родил на някой средиземноморски
плаж, а също така, ако бе израсъл там как ли щеше да нарисува планината? Защото
роденият в Балкана или проектира някакъв бъдещ свой живот. Или рисува, както би
казал Светлин Русев, някакъв минал свой живот. Толкова слънце, пречупено през
солни изпарения има в картините на Ники, че дори плодовете са станали вечни.
Сигурно другото име на светлината и вечността е сол…
Казват, че най-добрите рисувачи
са скулпторите. Димитър Рашков и тука го доказва. Но има нещо много странно –
връзката между двете картини. Победената гора, изсъхналата гора, която в
другата картина се е превърнала в цепеници – за белия хляб на Росен Димов, сигурно.
И тези греди, които оптимистично сякаш искат да кажат, че не всички дървета ще
бъдат превърнати на цепеници. Защото има и такива, които правят градежа. И
същевременно толкова изконна българска картина, селска идилия – подпрените на
дуварите цепеници. Които, като женска фуста биват възпрятани цяла зима и до
пролетта светват само белите камъни на дувара. Винаги ме е привличала тъгата в
скулптурите на Димитър Рашков, колкото и да се опитва да бъде саркастичен в
тях. Истинската гротеска изписва по лицата ни тъга, защото ни кара да мислим.
Картините на Хинко Хинков ги зная
отдавна. От много отдавна. Но този път, признавам, успях да се изненадам. Бях
свикнал с неговото бяло, безкрайните снежни гори, безкрайното бяло… Толкова бяло,
че усещаш как снежинките се топят върху миглите на момичето до тебе – то може
да се казва дори Наталия… И, изведнъж, почти като „Радецки“ – Зелено. Цветно…
Романтично. Гръм… И, въпреки това –
романтикът не е избягал, не се е скрил вдън заснежени гори тилилейски, а е
извадил онова, което снегът е крил досега. Романтика.
Като прелюдия само към моя
градски Евгени Недев. Според мен думата романтика има два корена – единият
корен е „ром“, другият е „антика“… Така че романтика вероятно е начинът да
кажеш на някого „дърт циганин“…
Всъщност, понякога изкуството
нали това цели – да ни излъже сетивата. Да ни каже, че светът може да бъде и
зелен, и цветен. Светът може да бъде измислен. Представяте ли си – колко по
красив щеше да е светът, ако го измисляхме. Лошото е, че се опитваме да го правим.
Човечеството е закъсало с правенето, не с измислянето. Измислиш си хубава жена,
а тя изведнъж се оказва, само например Наталия – и цялата измислица отива по
дяволите.
Ама за Евгени. Евгени само на
пръв поглед рисува от натура. Светът на Евгени обаче е зелен. Спомняте ли си
Федерико Гарсия Лорка:
“ Зелена, любя те зелена.
Зелен ветрец. Зелени клони.
Гемията в морето тихо
и коня буен в планината.
Препасана със тъмна сянка,
бленува бледа на балкона,
зелена плът, коса зелена,
с очи като сребро студено.
Зелена, любя те зелена.
Под циганския грейнал месец
нещата във захлас я гледат,
а тя не може да ги види.“
Като че ли Евгени е излязъл от стихотворението на Лорка, за да ни
нарисува това, което е искал да каже. Понякога думите могат да бъдат обяснени
само с картини. С нищо друго не могат да бъдат обяснени думите, освен с
картини.
Въпреки че до Андалусия на Лорка най-близо като че ли е Долорес Дилова.
Винаги съм си мислил кой ли позира за пейзажите на Долорес. Да е Бог – той не обича
да позира. Но сякаш тука открих нещо от циганския танц. И то точно в дуварите,
които е нарисувала. Като отмятането на циганската пола – лилава или виолетова
задължително – и като мургаво, понякога бяло открито за малко коляно. Може да
ми се обиди Долорис Дилова, но в нейните картини има толкова приглушен патос и същевременно някаква нега. Дали го търси – не зная. Но картините й, където и да
са, ме намират. Сега пак…
За днес – толкова. Ако почерпите – може и още да ви кажа. Ама
най-важното го крия за себе си. Само леко ще открехна завесата – има хора,
които гонят до дупка… Аз гоня до… картина. Може две, три… Като в онази руска
песен: „Ех, раз, еще раз… „
Ами, това е…
Няма коментари:
Публикуване на коментар