"Не, сега не е за поезия... /
...вместо рима - избухва снаряд".
Н.Й.ВАПЦАРОВ
Трябва да си абсолютен графоман, за да седнеш да пишеш по време на карантина. А имах толкова неща за писане. В първия момент дори ме погна един професионален егоизъм и си казах: "Е, сега дойде време да си напиша всички книги, които ми е отредено да напиша... " Да, ама не. Защото не може да се пише с пистолет на тила. Не може да се пише, когато ковчезите минават под прозореца ти (дано не стане тука, но в Италия го има и ние го виждаме първо там, после във фантазиите си). Не може да се пише тогава, когато самият организъм е нарушил своя ритъм, докато твоят начин на живот се е обърнал с краката нагоре и вече усещаш как подкованите ти обувки маршируват по небесните паважи... Не може да се пише тогава, когато чакаш сутрешното комюнике за жертвите и ранените през последните часове. Да. Можеш да пишеш само репортажи от предната линия, но тука няма линия. Защото знаеш, че тази фронтова линия минава и през тебе. Прерязва гърдите ти, шрапнелите се пръскат в алвеолите, фугасните снаряди се взривяват по лицето ти... Когато искаш да избягаш от смъртта... Какво можеш да напишеш в такъв момент... Аз лично не знам. Не знам какво може да се напише... И ако напишеш нещо то няма да бъде написано с букви и думи... А със симпатичното мастило на сълзите от безсилие можеш само да напишеш: "Жив съм... И това ми стига.. "
Няма коментари:
Публикуване на коментар