понеделник, 6 април 2020 г.

ЛЕКАР

                                                      На д-р Милен Танев

Историята не се е случила сега. И то не защото няма такива условия да се случи. Напротив. И сега може да стане. За да се разкаже такава история обаче трябва да има няколко условия. Първо – тежка икономическа криза. Такава винаги предстои на България, но според хората по върховете те никога не са я допускали. И няма да я допуснат. Това обаче ние не го знаем, защото си живеем в криза. Един съвременен философ дори написа книга с такова заглавие. „Невидимите кризи“… Явно за малцинството кризите са с шапки-невидимки, за други кризите са реалност, от която няма измъкване. Та тогава сме били в такава криза и разликата със сегашното време е в това, че сега хората умират от грип, а тогава са умирали от най-обикновена смърт. Дето се вика, понякога хората така умират, че да се чуди човек за какво после харчим пари за паметници по тях. Мене, ако питате, човек не трябва да умира съвсем героически. Ама поне докато умре да остави някаква диря на път към гроба си. Зависи обаче в какво време е живял. Защото някои още с раждането си попадат на кално и кишаво време и оставят до гроба дълбоки и кални следи. Други оставят сухи следи, трети пък живеят като паднали от небето – оставят една светла диря в него, пък гроб няма за тях. На тези най-много им се възхищаваме. Нищо и никаква светла диря, пък без гроб. Ами ако открием някаква останка от тях, някакъв артефакт примерно и се окаже, че всъщност те са паднали от небето наистина и са малко извънземни… Ама по-лесно ще намерим остатък от метеор, паднал преди сто млн. години, нежели гроб от такъв човек. Ама, както и да е… Най-трудно ще намериш следа от такъв човек по време на криза. А че е била тежка кризата – тежка е била. Аз за тежките кризи съдя по това, че от такива кризи излизат най-тежките хора. Честно. За такива кризи трябва да съдим по прираста на населението в килограми. Всичките ми познати излизат от кризите с няколко десетки килограма по-тежки. Не зная защо се получава така, но има връзка прираста на населението в килограми и икономическите кризи. Даже не е лошо, тъй като вече в 15.00 часа по Националното радио не пускат : "Пирасть река Дуная в сантиметров“, да пускат алтернативно предаване „Прирасть населения Болгарии в килограмов“… Така ще можем да преценим и нивото на инфлацията в страната. Но тогава. Тогава кризата е била страшна във Варна. Аз през това време съм изследвал кризата в Смолян. Както и да е. Той тогава е работил в „Бърза помощ“. По онова време още не е имало „Спешна и неотложна помощ“. Разликата между спешната и бързата помощ според мен е скоростта, с която чичо доктор ти помага да се пренесеш на оня свят. В такива моменти докторът е нещо като пощальон, който разнася едни дървени колети. Предимно от земята към небето. Небесен пощаджия е лекарят в такива моменти. Та повикали един лекар тогава и той, пристигайки на адреса, трябвало само да констатира, че, живеещото преди идването му лице, в момента представено му като покойник, вече било готово за вкарване в колета и трябвало само да се адресира. Т.е., да се попълни смъртният акт, който в такива случаи играе ролята на пощенски адрес и клеймо… В цялата история най-хубавото нещо било, че докторът не е бил по-бърз от помощта, която по професионална спецификация трябвало да даде. Освен мъртвец, може и покойник да е било, не се знае точно, защото не бил, тъй да се каже, дефиниран още, имало и една жена, която чупела пръсти пред него. В първия момент дори той се зачудил заради мъртвецът ли е бил повикан, или да шинира пръстите на жената. Дори бил готов вече да се обади на ортопед за целта, защото имал съвсем друга лекарска специалност. Изведнъж, между две пукания на пръстите жената попитала: „Може ли, докторе, от утре да пишете смъртния акт“… Било е вече към 17.00 часа следобед. И се зачудил докторът защо, когато жената, между още две пропуквания на пръстите казала, че имала само два лева. И ги извадила от портмонето си. А с два лева не можела да погребе човека, с когото изкарала едно ли, пет ли десетилетия на белия свят като семейна двойка. Докторът дори бил започнал да адресира, т.е., да пише смъртния акт. И й казал, че нищо не можел да направи, тъй като бил изпратен на адрес да пише смъртен акт. Жената донадила, че ако задържи мъжа си още един ден, само един ден при себе си още, дори не ден, а за през нощта само да остане да пренощува като жив, тя утре щяла да му вземе пенсията и с нея да го погребе. Защото за два лева попът дори брадата си нямало да поглади. Защото, ако сега се напише смъртният акт, то утре нямало как да му вземе пенсията, която всъщност са неговите, на покойника командировъчните за оня свят… Докторът вдигнал телефона, обадил се на диспечера в болницата, че всъщност човекът си е бил съвсем жив и не споменал, че утре може и да умре… И когато си тръгвал пред благодарните очи на вдовицата не взел двата й лева, които тя се опитвала да му сложи в престилката. Поне за Бог да прости… Ами, това е…

Няма коментари: