ВЪЗПИТАНИЕ

            (Четиридесет и второ писмо)

Мама беше човек със стил. Особено във възпитанието. Биеше ме, но никога не ми е удряла шамар. Защото шамарът унижава. А мама не искаше да ме унижава. И започваше с подръчни средства. Самата тя не бе ходила в българско училище и заради това детската и мечта не е била да стане учител. Но според мене тя е избегнала мечтата, защото няма образователно министерство, което да и насмогне на показалките. Защото беше със стил и спираше да бие в два случая. Първият, ако се строши подръчното средство, примерно – пръчка. И вторият случай спираше едва когато се умори. Ако беше станала учител представям си какви дълги ваканции щяха да имат нейните ученици. Защото след такъв бой ще трябва дълга почивка и релакс. Мама не знаеше какво е релакс. Съдя по това, че със сигурност не знаеше и други думи. Веднъж и казах, че е еснафка и тя се разплака. Каза ми само: „До какво доживях – синът ми да ме псува“ и излезе да разпитва хората какво точно съм казал. Тогава нямаше GOOGLE и се налагаше тази функция да я запълнят познатите. Някой от тях също не бяха ходили на училище и се налагаше след техен превод да ям повторно пердах. Ако затвърдят нейния превод на непознатата дума. Беше цапната в устата и докато ме биеше понякога – само понякога, не винаги – ме оприличаваше на полови органи. Или ме хранеше с тях. Така разбрах, че мръсни думи няма, има мръсно мислене с думите. Първият опит за посегателство над мене бил в бебешка възраст. Тогава татко се е бил запилял някъде и мама се е наложило да живее с мен на квартира. Дали е знаела, че живее под един покрив с такъв писател като мен? Сигурно не, защото се кълнеше после, че послушала някого да ми увие пъпчето във вестник. „Цял живот по вестници ли ще те гледам, казваше.“ Според нея вестниците са пълни само с криминални новини и писането и публикуване на поезия във вестник е криминално деяние. Ако знаеше само колко е била права, като гледам какви поети и писатели има сега. Но преди да прозре тези истини тя чула първата ми дума и много се ядосала. Татко се бил запилял някъде и тя се почувствала огорчена от това, че първата ми дума била „тате“… И обърнала кошчето. След десетина минути – може и повече да са били – се уплашила, защото изпод кошчето не се чувал ни вопъл, ни звук. Мама вдигнала кошчето с надеждата, че съм още жив и видяла, че аз не мога да си поема въздух от смях. Това вероятно я успокоила и решила, че каквото и да ме прави аз ще и се смея. И ме започна с дилафя. Дилафа е съоръжение за вадене на въглени от печката. Дядо ми го използваше и за палене на цигара. Хващаше въглен с дилафа и докосваше с него цигарата. Дядо Дон беше много пестелив, защото само сутрин си палеше цигарата. През останалото време на деня си палеше цигарата от предишната цигара. Понякога съм се опитвал да изчисля колко метра цигари изпушваше на ден, но Димо Мянков Димов от Шесто основно училище „Митко Палаузов“ така и не ме научи на толкова високи числа… А цифрите не вършат работа в такива случаи… Разбира се, че като хванеше дилафа и заплашително тръгнеше към мен аз покорно се обръщах и започвах да се смея. Аз се смеех докато мама се умори и се разплаче. Казваше накрая едно: „Ти няма ли да ревнеш някога?“. Аз и казвах, че дилафя пружинира и няма защо да рева. Сега чак разбирам как не е искала да наруши естетиката на боя и да обърне дилафа с ръбовете към задните ми части. Понякога членувам по различен начин „дилаф“, зависимост от подигравателното ми отношение към него. Когато се кажеше "дилафя" се знаеше, че се иска за бой, когато се поискаше "дилафа", то е, за да се запали цигара. Или да се разръчка огънят... Сега не могат да разберат какво предимство е да се отопляват вкъщи с парно, или с климатик. Трудно ще е на всяка майка да обърне радиатора и да те подпука с него по задните части… Понякога ме е замеряла из къщи с нещо, но никога не ми удари шамар. Човек може да свикне с боя, но свикнеш ли с унижението вече си свършен като личност. Мама го знаеше това, въпреки че не ми го е споделяла. За последен път ме би тогава, когато бях навършил четиридесет и пет години. Имало е периоди на прекъсване, но то е било я защото съм бил в казармата, я съм бил далеч от къщи и не е имала поглед на моето израстване в такива моменти. Тогава вече бях журналист, поет с няколко книги. Доколкото обществото уважава поетите си – бях уважаван в обществото в Смолян. В смисъл, че хората първо ми кимаха, поздравяваха ме като се изравним, а зад гърба ми чак започваха да псуват. Българинът обича своите поети в гръб. Или се крие зад раменете им след смъртта им. Или ги псува в гръб, докато са живи. Аз не правех, и не правя изключение. Но мама тогава странично ме издебна. Пресичайки улицата ме нахрани с пържола от женски полов орган и ме почна. Не носеше сопа, дилаф отдавна не ползваше. Юмручетата и бяха малки и се сипеха по гърба ми. Аз се бях свил под тях и не знаех, че един ден ще искам не само на това място в центъра на Смолян да изникне отнякъде мама… Само че майките не изникват, те потъват… И го правят един път и завинаги…