ТАТКО

(Четиридесет и трето писмо)

Първо научил мама да готви боб. После я научил да плете. Но не я научи да пие. Понякога се питам кой пък него го беше научил на това, защото рядко съм го виждал трезвен. За по-голям авторитет ще употребя габровската дума „тавряз“… Повече авторитет има в тази дума. Татко тавряз съм го виждал няколко пъти, през останалото време го виждах само в две агрегатни състояния – или много пиян, или махмурлия… Тавряз – два пъти. Сигурно заради това още не може да ми мине и му се сърдя. Имаше един продължителен период, в който ми се искаше да видя какво е чувствал в някое от агрегатните си състояния и се опитвах да го надмина. Нищо не помня, но онези, които помнят са ми казвали, че съм непоносим. Татко също беше непоносим. Под мустаците си носеше една леко иронична усмивка. Много обичаше да помага на хората. И сега още се чудя дали това го прави от добро сърце, или защото докато им помага успяваше да се напие. Ако не беше отишъл да се запие някъде можеше да го намеря в нужника да чете. Можеше да клечи с часове. Беше заварчик и това бе нормалното му състояние. Когато не пие. Беше външен клозет (от френското „клозе“ - „затворено“) Най ме беше яд, че ходеше с другите деца с една флоберка да бият катерици в гората. А мене нито един път не ме взе. Чувствах се изолиран от собствения си баща и му отмъщавах, като му четях книгите. Понякога ме караше да му вземам от библиотеката книги и така прочетох „Скитникът евреин“. Това беше моята малка хитрост пред библиотекарката – взимах детски книги за алиби, а книгите за тате ги четях и аз. Така му купувах и цигари после. Не даваха цигари на деца, но дете да купи цигари за баща си можеше. И аз най-редовно купувах „цигари за тате“, които изпушвах с други деца край оградата на басейна в „Маркотея“. Веднъж му бяха казали, че пуша. Бях в първи… Или във втори клас. Татко ме попита и аз му казах, че вече съм ги отказал. Не зная наглост ли беше от моя страна. Или наглост, граничеща с глупостта. Татко се смя много и после разказваше на всичките си приятели, че съм отказал цигарите. Те ме взимаха на подбив, но според мен ми завиждаха, защото никой от тях не беше успял да откаже цигарите. После им влязох в положението, защото и аз се опитвах да ги откажа безуспешно години наред. После стана изведнъж. Важното е да не се заканваш. Татко най-редовно отказваше пиенето. И сигурно не успя, защото мама не можа да му повярва. Поне един път да му беше повярвала. Поне да му беше повярвала един път само. Но нейното недоверие бе толкова силно, колкото пиянството на татко. И тя не можа да се откаже от недоверието си. Сега разбирам, че човек трябва да се научи да вярва. Ако не може да се научи, поне да се откаже от недоверието. Сигурно някъде има Клубове на невярващите. И всички със сигурност носят звучното име „Брут“… И ти ли, Бруте… Това е вместо „Здравей, как си“… Мама и татко бяха пълни противоположности. Татко пиеше, мама не вярваше. Татко пък вярваше на всички. Може би заради това пиеше – да си прости лекомислието. Иначе, като ме гледаш, нормален човек може ли да откаже в първи клас цигарите… Пък татко ми повярва. Добре, че не бяха казали на мама. Моите цигари си останаха малката ни тайна с татко, защото той не каза на мама каква силна воля има синът им. Опитах се веднъж да го привлека към мъжки разговор. Той искаше да караме заедно рождените си дни – той бе роден на 15 декември, аз – на 20… Само че мама извъртя нещата и покани на моя рожден ден гости. Кръстница и деца от квартала. Татко влезе, видя, че няма с кого да се чукне – кръстница ядеше бяло сладко. И татко отиде да се черпи в „Телевизора“… Така викаха на една ламаринена кръчма на Дядо Дянко, остъклена цялата. И понеже всичко се виждаше и викаха „Телевизора“… Така и не разбрах за чий рожден ден е черпил татко, но е имал двоен повод да се напие. Първо, синът му е рожденик, и, второ – бащата на сина му – също. Може пък да е черпил, че съм отказал цигарите. На другия ден се засякохме в една от двете стаи и му казах, че искам да говорим като мъже. Той ме погледна отвисоко – не от надменност, а от високо. И аз му показах стола срещу мен на масата. И татко седна. Сега, като си спомня, не съм му казал нищо по-различно от това, което мама му казваше всеки ден. Ако аз бях на негово място щях да се пропия още повече. Сигурно и татко така си е помислил, защото отиде и се напи още повече. Странно, когато излезе първата ми книга, се разплаках. И се разплаках, защото много исках да зная дали татко щеше да се гордее със сина си. И дали щеше да прочете книгата ми. Защото мама така и не я прочете… Представях си го как клечи в клозета и чете „Шепа живот“, докато мама си мисли, че е отишъл в „Телевизора“ да се напие…