ЛЕЕНЕ НА КУРШУМ - ||

(Четиридесет и четвърто писмо)

Мама ме държеше за ръка. Не, че по пътя не ми идеше да се издърпам и да избягам. Бях потънал от срам, защото си мислех, че всички знаят къде ме води. Тя не го и криеше. На всички каза, че ще ми леят куршум така, сякаш казваше, че ще ме изправят на стената за разстрел. „Мамо, попитах я плахо, а превръзка на очите ще ми сложат ли“… Бях гледал картини, бях чел вече книжки, в които се разказваше как на осъдените на смърт им слагат превръзка на очите. Аз и сега още се питам защо го правят. Сигурно, за да не вижда очите на зрителите, като им запее последната си героическа песен. Замислих се и аз за песен, ама никаква такава не ми идваше наум. Знаех само „В джобчето ми дрънкат семки и бонбонки“… И „Зайченцето бяло“… Започнах да преценявам в коя има по-голям героичен запас, че да я запея в момента, в който започнат да ми леят куршума. Вървяхме към лобното ми място под дулата от погледи на всички съседи в Дядо Дянко. Те пък баш сега ли бяха решили да излязат по вратниците си. Някои бяха толкова нахални, че излизаха и навън и се правеха, че метат пред къщите си. Тогава в Габрово имаше само едно семейство цигани – Божана циганката и мъжа и Дико. Аз обичам да го наричам Деко – по-автентично ми звучи. Двамата имаха шестнадесет деца. Въпреки това не можеха да запълнят свободните работни места в „Чистота“-та и хората бяха принудени сами да метат лятно време пред къщите си, а зимата включваха дори и нас да чистим снега. Повече се замеряхме с топки, отколкото да помагаме, а възрастните ни сипваха по някоя лопата сняг във вратовете и такова пищене наставаше в целия квартал. Вдигаше се гълчава до небесата и от радост дядо Боже сипеше още сняг и стигаше един човешки бой. А лятно време, преди да почнат да метат поръсваха прахоляка отпред, да не се вдига прах. Прахолякът се събираше в малки прашни капки. Като стъклените топчета, дето ги правеха отсреща в стъкларския завод „Коста Стоев“… Опитвахме се да си играем на топчета с тях, но не можеше и ги пукахме с босите си крачета. И всичко това свърши. Вече няма да го има. Нито замерянето със снега, нито пукането на прашните топчета пред къщи. Защото мама ме водеше да ми леят куршум. Срамът е първият разстрел над детската душа. Когато искаш да се включиш в разговора на възрастните и имаш да кажеш нещо много важно, някой от тях ще ти се сопне и ще каже: „Научи се да не прекъсваш, когато възрастните говорят“… Като се замисля – че аз сега съм по-възрастен от тях тогава. И с право мога да се включа в разговора и, въобще, откъде накъде те, вчерашни пичлемета, ще ми дават акъл и разум… При това не ни го казваше мама. Или тати. Казваха ни го други, техни приятели ни го казваха. Защото тогава всеки имаше право да се намесва във възпитанието на децата. Собствените родители понякога носеха сърца в гърдите си и не смееха да кажат на своите деца. Заради това го казваха на чуждите, а техните родители – на нас. И всичко това свършва. Вижда му се краят. Защото мама ме водеше да ми леят куршум. Ами ако ме вкарат във фурната на печката и ме забравят вътре. Тъй както тази вещица Злата, която ще ми лее куршум, веднъж беше забравила котката във фурната и след няколко дена я извадили опечена. Готова за употреба. Поне да и бяха сложили лимон в устата. Тогава във всяка къща си гледаха по едно лимонено дръвче и нямаше нужда да ходиш чак до „Скъпия магазин“ на „Лъвов мост“ за лимони. Когато разказваха тази история вечер вкъщи много ме разочароваха с нея. Защото си мислех, че Баба Яга не е женена, пък тази се оказа, че си имала мъж. Защото и казвал, че ракията в мазата ще стане на вода, ако не се ползва. Тя обаче му се троскала и казвала, че знае повече от него. И тази ракия била или за гости. Или за разтриване. В други случаи ракия не се ползвала. Сега разбирам защо татко не бе в дружески отношения с мъжа на Баба Яга. Той пък от своя страна използвал ситуацията, че татко не се навърта тъдява и тайно слизал в мазата сам самичък като котка във фурна. И, за да не би нещо да стане, мокрел мустаци от бурето ли, от бъчвата ли – няма кой да ти каже. И когато един ден тя решила да наточи колко, едно павурче ракия с вместимост от сто грама, се оказало, че и за есенция не ставало, защото дори не миришело на ракия. Чиста вода. Тя била готова вече не да му лее куршум, а направо да го напълни с олово, когато той и казал: “Нали ти рекох, че ще се превърне на вода“… В интерес на истината той многократно я предупреждавал за тази сложна за нейната глава алхимия и повече никога не отишли на казан за ракия, а си купували от магазина. И сега мама ме водеше при тази жена да ми лее куршум. В интерес на истината след това май бях на път да престана да се напикавам нощно време. Но не исках да бъде на тяхната. Поне се събуждах, преди да се напикая…