(Читиридесет и пето писмо)
Ако някой от този род обичаше да се жени това бях аз.
Правех го често, понякога ми е идвало да се запозная с булката след първата
брачна нощ. Веднъж дори ми се случи тя да е и последна, а после две години и
половина се издирвахме с момата, за да се разведем. Дето се вика, разводите
бяха по дълги от браковете и при онези процедури имахме време да си научим поне
имената. Въпреки всичко смятам, че в основата на всичко е дядо ми. Ние с баща
ми само усъвършенствахме гена му. Аз дотам го докарах в съвършенството, че бях
готов да се оженя дори за сестрата на брат ми. Имаше нещо красиво в това
състояние, което бе не кръвосмешение, а родосмешение някакво. В един момент
наистина ми идеше да разбера „кой кум, кой сват, кой на булката брат“… Ние с
брат ми наистина сме братя така, както сестра му е негова сестра. Но с нея аз
нямах нищо общо, освен едно красиво изживяване. Тя му бе сестра по майчина
линия, а той ми е брат по бащина. Сложна материя е тази и ако някой не е решил
да тръгва по моите пътеки е най-добре да не навлиза в подробности. Най-добре е
да караш кестерме, защото подробностите изкарват съвестта да плува като лой в
тенджера със студена вода… Но всичко това тръгна, аз поне така си го изяснявам
сега, от погребението на баба. Мисля, че тя е проклела дядо и целият му мъжки
ген впоследствие. Сега даже като се вгледам в снимките от погребението и се
забелязва онази игрива усмивка с елементи на зловещо проклятие. Баба не беше
такъв човек, ама дядо направо си я предизвика тогава. Аз само го попитах дали
ще нося на баба кръста. Всяко дете мечтае да носи кръста я на баба си, я на
дядо си. После знаете ли с каква завист го гледат другите деца в училище. Без
да си мръдне пръста се превръща в събитие. В по-далечни времена са прибягвали
до отрова, до топорчето на дръвника, до бутане на възрастния човек от висока
скала. А на мен дори не ми се наложи да се размечтая за подобно нещо, защото
баба просто си отиде. Вървях пред процесията с кръста, усещах завистливите
погледи на съучениците си до гробището чак. Наборите на дядо също завистливо го
гледаха. Техните баби ги дърпаха за ръкавите, да си ги приберат в къщите им,
защото на лицата им бяха изписани съкровените им желания да тръгнат и те някога
след собствената си бабичка. Така мъжете отмъщават за наложения матриархат по
време на първобитнообщинния строй. Завиждаха дори на това, че дядо върви зад
ковчега и си подсвирква някаква мелодия. Той си подсвиркваше всякакви мелодии и
тази точно не я помня. Дано не ми се наложи да си я припомня в подобна
ситуация. Дали и мелодията генетично не се предава… Баща ми ревеше, но на фона
на дядовата свирня двамата правеха един дует с доста дълго време репетиран
репертоар. Чичо Велчо-фотографът търсеше подходящи ракурси, за да избегне
бликовете при съприкосновение със зъбите на присъстващите. От време на време
само хващаше някого я за ръкава, я за яката или го придърпваше за пеша на
сакото, за да промени композицията около ковчега. Личеше си, че актриса
погребваме, защото всички усещаха кога са във фокуса на обектива и започваха да
реват все по-силно и по-силно. Заемаха се пози, а цветята в ковчега сякаш бяха
не за баба, а за тях – участниците в масовката. Всичко обещаваше така да
завърши още вчера, когато баба беше още жива. Бяха се скупчили около леглото и,
когато стринка, съпруга на чичо, който е брат на баща ми дръпна мама за ръката
и и каза да отидат да си разделят кълчищата. И когато след няколко месеца мама
донесе от тъкачницата кълчищните килими аз ги заобикалях вкъщи и се опитвах
никога, ама никога да не стъпя на тях. Добре, че тя го ползваше предимно за „нови“
и ги застилаше само ако идват специални гости вкъщи… Вечерта на панихидата,
когато си разказваха най-смешните истории с баба ми, моторът на баща ми
засвири. Беше подпрян на стената на къщата и свиреше. Като се покажехме спираше
да свири, колчем се скриехме обаче – пак започваше. Не беше обаче мелодията на
дядо. Пък може и да не съм я запомнил. Може и само небесно ехо от неговото
подсвиркване след ковчега да е било. Ако е това го разбирам дядо защо след три
дена доведе една унгарка вкъщи. Беше добра жена, без роднини в България. Освен
децата си. Довел я някой в Габрово и взел, че се гътнал и я оставил в чуждата
страна. Какво му остава на човек в такава ситуация, освен да пропуши. И тя
пропушила. Ама дядо я хвана в нужника, че пуши и я изгони. И като се започна
едно лудо препускане и търсене на подходяща баба. Сякаш на всяка цена за четиристте
дена трябва да я заведе на гробищата и да я представи на баба. И успя. Доведе
една глухоняма бабичка с около четиридесет години по-млада от него. Лошото е,
че като псуваше тя по устните четеше какво казва. Само че дядо псуваше на чужди
езици. Аз се досещах какво казва, ама нали сме една кръв. Тази глухоняма
бабичка донесе тишина в къщата. Защото никой не влезе после при дядо – нито
дъщеря, нито синове… Тихо, като в зала „България“, където само дядо
концертираше пред глухонямата си булка…
Няма коментари:
Публикуване на коментар