БУТИЛКА УИСКИ

       (Четиридесет и осмо писмо)

               На Ангел Малинов и Бойко Ламбовски

Ако не са Бойко Ламбовски и Ангел Малинов да ми разказват какви съм ги вършил преди, ще се наложи един ден да изляза от този живот чист като сълза. А аз доста хора разплаках през живота си и тази сълза няма да е поне моя. Иначе съм добронамерен човек, може да се каже, че съм добряк. Но тапата, тапата е виновна за всичко. Гръмне ли тапата и добрият ми дух излиза от бутилката. А работата на добрия дух е да следи дали се спазват правилата от другите духове. А те обикновено не се спазват. И моят дух влиза като регулировчик из кръстовищата на живота. Слава Богу, аз тези моменти не ги помня. И сега ползвам външни хард дискове – Ангел Малинов и Бойко Ламбовски. Вярно е, че тези харддискове са деферментирали вече, но и паметта си ходи с късметите… Аз лично не помня как започнах тази декада от запои, но две десетилетия със сигурност трябва да повтарям от живота си. Защото незапомненото не е живяно. От моя гледна точка. Ако и дядо Боже си затвори очите за тях обещавам, че мога да се задържа повече от една вечност при него. Примерно вечност век и нещо… Като компенсация. Имах такова стихотворение навремето. И понякога ми се налага да цитирам себе си. Но то е от любов към другите, защото аз, като дам за пример нещо, то е задължително за лош пример. И мен за такъв пример ме дават. За лош. Ето, днес вървя из Морската градина и една майка ме сочи на разплаканото си дете и казва: „Ще те дам на този чичко“… Защо не ми се даде тя, ами си раздава детето наляво и надясно… Детето видя, че съм добър човек, млъкна, хвана майка си за ръката и почна да ми я дава. В такива моменти обикновено се появява съпругът и целува жена си по бузата. Тази целувка не е от любов. Тази целувка е като червен печат, че тя е негова собственост. Не всички мъже целуват от любов. Повечето подпечатват стоката. И жените така правят. И дори си топват устните в тампона с червило. Да се знае. Ако не вярвате, питайте Бойко Ламбовски и Ангел Малинов. В интерес на истината никой не вярва, че съм отказал пиенето. Само те го знаят. Но понеже едно е да знаеш, друго е да вярваш – мълчат по този въпрос. А аз пиех много. Стигал съм до 24 (двадесет и четири) водки за два часа. И съвсем не бяха малки. Веднъж едни руснаци ме направиха тамада на масата и изпих половин литър (една бутилка) „Столичная водка“ на екс. Това съвсем ги умълча и аз използвах всичките световни езици, които знам, за да въведа ред на масата. В един момент се улових да говоря виетнамски с руски падежни окончания. Окончанието в руския е по-дълго от най-дългата дума на виетнамски. Не зная аз дали съм залитал тогава от изпитото, но със сигурност техните мозъци са залитали в опитите си да проследят лингвистичните обрати на речта ми. Ами внучката на Максим Горки… Която съм поканил на танц с: „Бабушка, будем танцевать“. На което около осемдесетгодишната наследничка на Горки била на път да развали градените с десе-тилетия българо-съветски отношения. Тогава съм отишъл повторно при нея, заявявайки, че: „Я хотел сказать бабачка, а не бабушка…“ Представяте ли си, идва един пиян българин при осемдесетгодишната внучка на Горки, казвайки и: „Пеперудке, искаш ли да танцуваме?“ В руския жаргон пеперудка не е толкова ласкателно обръщение към жена… Разбира се, че от време на време се сбивах, от време на време ме биеха. Прибираха ме в милицията. Обикновено в такива състояния човек можеше да напсува Държавното и Партийно ръководство. И да каже на милиционерите, че ще му откраднат книгите от чантата и ще ги заменят със седем тома на Тодор Живков, когото не чета. И после петнадесет дена си лежиш в кауша, защото не четеш Тодор Живков. Имаше време, когато за нечетене влизаш в кауша. Разбира се, че започнах да пия в най-ранна детска възраст. Но беше свързано с четенето, защото първото ми напиване беше на един 24 май. Бях в седми клас. От тогава започна първата декада, после минах още една декада… Сега, като се замисля, аз започнах да пия от страх. Страх ме беше от пияни хора – вероятно заради баща ми. И е трябвало по някакъв начин да преодолея този страх. Тогава баща ми вече не беше с нас. Той беше в Девня, аз с мама – в Смолян. Тогава не съм и подозирал, че Бойко и Ангел един ден ще ги срещна. Не съм и подозирал, че ще срещна Валери Калонкин. С когото сме тръгвали в два-надесет посред нощ от София на автостоп и сутринта сме стигали в Смолян. А веднъж, като му отидох на гости Валерката ми се похвали с наложено от него каче кисело зеле на терасата. Аз носех бутилка уиски. Ако някой ви каже, че уиски върви само с лед и газирана вода, не му вярвайте. След втората бутилка уискито най върви със зелева чорба за разредител…Както съм залягал насред Ерма със заплахата, че, ако някоя не се ожени за мен ще стана чак като изтрезнея… Или някои срамни моменти в трамвая, срещайки твърде гнусливи гражданки… Ох, не ми се говори. Докато един ден не се прибрах много, ама много пиян вкъщи. В Смолян. Всъщност, една сутрин. Вкъщи винаги е имало алкохол, но никога не съм посягал сам. Аз пиех от страх и сам не налитах на алкохол, защото не ме беше страх от мен. Познавах се добре и знаех, че няма да си посегна. Въпреки че понякога ми се струва, че съм толкова хубав… Бих си посегнал направо, но годините минаха и вече не ставам за такива работи... Прибрах се тогава, извадих бутилка уиски, седнах в кухнята на гарсониерата… И ми хареса. Изпих цяла бутилка уиски сам и ми хареса. И се уплаших. Казах си: „Щом сам я изпи тази бутилка и ти хареса, ти си свършил вече“… Уплаших се. Започнах от страх от другите да пия. Когато стигнах до фазата да се страхувам и от себе си излязох от къщи. Влязох в едно заведение и си поръчах водка. Цяла нощ я мирисах. Накрая платих без да пия… И се прибрах. От тогава не пия… Повече от четвърт век. Някои в такива случаи казват: „Честен кръст“ и млъкват. Аз ще кажа само: „Честен Бойко, честен Ангел“… И млъквам…