АВТОСТОП

(Четиридесет и девето писмо)

Обичах да пътувам на автостоп. Толкова обичах да пътувам на автостоп, колкото сега обичам да качвам стопаджии. И да им разказвам как го правехме навремето. А обичах да пътувам на стоп по две причини… Първо, икономисвах пари от обществения транспорт. И вечер имах повод да вдигам наздравици за тези, които са ме качили. И, второ, опознавах много хора. Благодарение на което сега не ми се налага да измислям истории. Всички разкази и романи, които пиша, са населени с живи хора. Може читателят дори да влезе в разказа, да вземе кръвна проба от героите в него, за да се убеди. Може да сравни своето ДНК с това на населението в прозата ми. Така няма да му се налага да търси кръв от гризачи, смучейки от пръстите си. Няма нищо по-красиво от това да описваш живи хора и като такива те да те изненадват, докато ги доизмисляш. Имало е различни хора, които са ме качвали на стоп без да подозират, че в качеството си на литературни герои те качват баща си. Всички литературни герои са извънбрачни деца на писателя, с които той се запознава, докато ги създава. Не е така, примерно, с моите деца. Докато ги създавах трябваше да се запозная само с майките им. Докато литературните ми деца… Ооо, литературните ми деца. Децата, които дори на ум не си позволиха да ме обидят, да ме нагрубят, да ме наругаят… Някои от тях са по-възрастни от мен дори. Някакъв вид прогерия е това. Състаряване… И са благодарни. Защото винаги, ако съм ги направил добре, ще отидат до магазина и ще ми вземат я хляб, я лимонада, я някакво месце. Защото това е работата на едно литературно дете – да нахрани баща си. Ако добре съм го измислил повече хора ще се запознаят с него. А от хонорара аз ще живея… Заради това не съжалявам, че пътувах толкова време на автостоп. Защото сега не ми се налага да измислям. И да живея от подаяния. Вярно, понякога дълго съм махал с ръка по пътищата, но не е пристигало литературното ми дете. Закъснявало е. После обаче, в разказа, съм го възпитал да бъде точен. Така и тогава чаках накрая на София. Малко след околовръстното по пътя за Пловдив. Сигурно два часа бях махал с ръка – тендовагенитът ми е от тогава. Със сигурност от тогава ми е този тендовагенит. И когато спрях да махам един TIR закова току до мене. Вратата се отвори и отвътре бях повикан по име. При това галено повикан по име. „Ице, качвай се“… Качвам се, а вътре, зад волана, кого мислите виждам - един напълно непознат човек. По-непознат човек от този тираджия аз не бях виждал през живота си. А той, на малко име, при това – галено. На всичкото отгоре: „Накъде, вика, си се запътил“… Казвам му да кара, а там, където ни се разклоняват пътищата ще сляза. Да не съм тръгнал към Смолян пак, натам, отвръщам. Но еднаквата посока на двама човека не е повод за запознанство. Аз съм отказвал с жени да се запозная преди да си легнем… Пък и с този дори наполовина се познаваме. Неговата половина ме познава. Вярно, вече бях издал първа книга, но тя беше поезия и шофьорите на TIR-ове не бяха най-ревностните читатели на поезия тогава. „Не ме ли помниш“ взе да ме разпитва той. Признах си. С половин уста си признах, ама си признах, че не го познавам. Е, не му казах, че той е най-непознатият непознат, когото срещам. Чак толкова близък не го чувствах. И той ми разказа. Тогава карал декорите на киноцентъра и снимали „Време разделно“. Точно тогава аз пък имах премиера на първата ми книга със стихове в Смолян. И след премиерата с местни почитатели сме слезли до нощния бар. Аз обичах нощния живот. Сега обичам само живота. При това целия живот обичам. Но тогава съм обичал тъмната част от живота. И сме влезли в бара. А, там… Там масите отрупани с… актриси. Коя от коя по-хубава. После, като гледах и филма мога да кажа, и коя от коя по-изнасилена. Суперпродукция. Зрителят обича насилието. За да псува после поробителя. Актрисите седят зад масите и въобще не дават вид, че през деня са били изнасилвани. Дори не дават вид, че въобще могат да бъдат изнасилени. Защото, по всичко им личеше, че и от половин дума бяха готови – само мир да има между народите… И между половете мир да има само. И точно в този момент аз съм решил да танцувам. И съм станал от моята маса. И съм се запътил към масата на седем-осем актриси с един единствен мъж с тях. И съм приближил масата и… съм го поканил на танц. Не тях. Аз такива ги знам. Лесно е да поканиш на танц актриса, която е неспособна да ти откаже. Мъж покани да те видя дали ти стягат мартинките. И съм го поканил, и той станал. И понеже аз съм тромав човек, за да не го настъпвам по време на танца съм си изул и обувките. От тогава спре ли ми TIR не се качвам на стоп при него.