ИЗРОДЕНИЯТ МОРАЛ
Несъмнено моралът на една нация
е постоянна величина. Той не се мени освен в случаите, когато е бил в
съприкосновение с друга ценностна система.
Ако моралът на една нация е
променлива величина значи тази нация да не може да създаде своя култура. Защото
културните наслоявания са преди всичко натрупаните морални задръжки. Защото
моралът е задръжки.
Той е въздържание от неща,
които другаде са съвсем естествени. Дори някои групи, културно откъснати от
националното тяло – религиозни, племенни и т.н. – се различават в морално
отношение от нацията и това позволява да се създаде една допълнителна културна
амалгама, която до известна степен само повтаря националното, но е по скоро
някакво отражение на него. Което създава предпоставки за развитие на културата
на една нация.
В противен случай тази култура
би застинала.
Така, както благодарение на
Схизмата християнската култура получи разнообразие, така, както ако ислямът се
спазваше от всички догматично, независимо къде по земните географии се намира, културата,
произлизаща от него ще бъде еднообразна… Моралът е това, което разнообразява
културата.
Това доказва разбира се, че
културата е сексуален продукт.
Или по-скоро забраните на
сексуалното създават културата.
Разрушаването на забраните
превръща културата, произлизаща от това, в масовка, в кич.
Защото едно от свойствата на
изкуствата е да показва нещата отвъд видимото с присъщите изрази – метафори,
алюзии, оксиморони, ако щете.
В момента, в който паднат
моралните ценности отпада необходимостта от привичните за изкуството модели.
Така речта става безизразна.
Евфемизмите, които е създавал
моралът изчезват, защото се губи тяхното предназначение да намерят другия път
към казването.
В момента се забелязва нещо
такова в литературата…
Спомням си по този повод един
разговор с Валери Петров. Бе харесал едно мое стихотворение в свободен стих и
се учудих, че майсторът на класическия стих имал сетива и за свободния стих.
Тогава той ми отговори на въпроса „Защо”, че ще дойде време да четат само него
след като никой вече не пише класически стих.
Процесите, които текат не само
в литературата, а и в изкуството като цяло, са, меко казано, обезпокоителни.
Първо, защото изкуството ни все
повече се измъква от своята самобитност и заприличва на лош превод.
Да.
Постмодерното изкуство в
България в момента прилича на бездарен превод на добрите световни образци, като
постепенно се измъква от националния си облик, обезличавайки се.
И всичко това, защото
заобикаляме НАЦИОНАЛНИТЕ СИ МОРАЛНИ ЗАДРЪЖКИ.
Евфемизмите и метафорите
изчезнаха и на тяхното място се появиха всякакви полови органи. Които не правят
впечатление.
Употребата на тези думи можеха
да направят впечатление само тогава, когато общият морал ги заобикаля, превърнал
ги е в табу.
Тогава употребата на подобен
израз може да доведе до цвят езика, до допълнително натоварване на образа и
героя, придавайки му друга, различна самобитност.
Защото появата му в цветната
градина на езика е като поникване на магарешки трън в нея. Всички тогава ще
забележат магарешкия трън…
А сега, сред магарешките тръни
в посткултурата ни появата на цвете ще привлече окото.
И като че ли най-приспособими в
тази среда са чалгаджиите.
Уви…
Докато пееха за банани и
сцепени дънки те изведнъж обърнаха курса и запяха за любов…
А тези, които отричайки чалгата
се състезаваха с нея като Г.Г., й.е., П.Д. и други случайно попаднали в
литературата продължават да чалгисват народа…
Защото българинът не може да
бъде чалДисан, но за това пък толкова лесно го чалГисват…
И се появяват едни текстове, в
които и Петко Славейков не би надникнал без дълбоко външно и вътрешно да се
изчерви…
Защото той събираше ония
камъчета, в които българският морал се препъваше, правейки по този начин
първата „оборка” в българския език.
Но оборка се прави там, където
има случайно изпуснат боклук… Как в бунището, наречено съвременна българска
култура, можеш да правиш оборка?...
Ами това е…
Христо СТОЯНОВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар