ИЗМИСЛЕНОТО ГОСТОПРИЕМСТВО
Утрините в
Пловдив винаги са ранни. Случвали са се късни утрини, даже някои утрини са чак
вечерта. Един български писател – такъв твърдяха други за него, че е бил, но аз
не съм убеден, - та един такъв, за когото твърдяха че е бил, пък аз след следващото
изречение не мога да се съглася, бе написал: „На една поляна бяха насядали
много хора. Едни обядваха, други закусваха, трети вечеряха.”
Такова
разточителство на време само – бъркаш, в което си искаш джобче и време каквото
и колкото си поискаш. Та такова разточителство на време има само в българската
литература. Защото може би всички писатели са минали през Пловдив, където
утрините са ранни и безбрежни.
В такива
безбрежни утрини, осъмнал при писателя Тодор Кръшков, който по ония времена
беше студент – някои писатели са били и студенти – та в такива безбрежни утрини
хващахме пътя към някой хоризонт, за да търсим шкембе чорба и биричка. След
първата биричка хоризонтите се свиваха и бе безкрайно лесно да се пресегнеш към
източната част на хоризонта и да извадиш шише с бира, а от западната част на
хоризонта да те чака вече водката…
Времена славни
и юнашки, в които гостоприемството не съществуваше, защото всички бяхме у дома
си. А бяхме у дома си, защото всички бяхме бездомни. Дори не всички, а всинца.
Всинца звучи
по-героически някак си и по е за използване в този текст.
Но в тази
ранна утрин, когато си забравил миризмата на водката отпреди толкова и толкова
лета, нуждата от бира – повече нужда от бира отколкото нужда след бира – видях един
човек да мете.
Метеш пред
кафетерията с гръмкото име „ИТАЛИЯ” или „РОМА”…
Всички
кафенета в България са с подобни имена от италианската инфраструктура. Въпреки
че след първия малък дъжд всички кафенета в България трябва да се казват „ВЕНЕЦИЯ”,
защото държавата се грижи канализацията да е запушена, улиците да са с дупки,
шахтите да преливат…
Но това не е
предмет на това писание. Предметът е друг.
Предметът бе
одушевен и с метла в ръце метеше пред кафенето си. Това го бях виждал само в
Италия.
Във Флоренция,
запасал престилката си, собственикът на заведението метеше пред него. Така
казваше на всички, че „размита за тях” и те се отбиваха, пийваха по едно кафе,
пушеха пред магазина, взимаха вестници и книжни кесийки с продукти и поемаха по
своите италиански пътища и пътеки…
Това беше и
моето детство в Дядо Дянко в Габрово, когато дядо – даже не баба, а дядо –
поръсваше с една кофа пред къщата и размахваше метлата.
Метенето не бе
толкова интересно за мен. Пръскането на вода.
Дядо обръщаше
ръката си с дланта нагоре, потапяше я в кофата, с отривист жест после
изтласкваше шепата си нагоре и от нея наоколо се разлитаха като дребни
диаманти, като счупени стъкълца, като разхвърляни енгери – стъклени топчета - от кошница тези бисерни капки с вода, политаха
към прахта и като живак се разпръскваха пред къщата. Ако за минутка дядо не заметеше,
прахта покриваше водните топчета, а когато бе горещо, те оставаха така и босите
ни крака ги пръскаха после и се чуваше едно „хряс”, после още едно, и още едно…
Минаваше някой
край нас, поздравяваше и:
-За гости ли
размиташ, Христо?
-За гости, за
гости…
И ако бе някоя комшийка дядо хитро се подсмихваше и казваше
уж шепнешком:
-Ако искаш влез,
де… Тя Йова я няма…
А отгоре се чуваше
кръшният смях на баба ми…
Господи, какво
стана, къде бях в Пловдив и как една метла можеше да ме замете навсякъде
другаде, само не и в настоящето…
Защото не съм виждал пред български магазин някой да
замете, пред българска къща да го направи…
Защото кафетерията, пред която този мъж в Пловдив метеше се
оказа италианска. И той бе собственикът на кафенето и наистина „размиташе” за
посетители, докато вътре персоналът му подготвя заведението за тези посетители.
И разбирам, че прословутото „българско гостоприемство” е
мит. Защото гостоприемен си не само когато имаш или чакаш келепир от гостите, а
когато непрекъснато ги чакаш.
И размиташ за тях. Защото не може да е гостоприемен човек,
който си хвърля фаса на улицата, хартийката и найлоновата бутилка на пътя,
който чопли семки в градската градина и шушките можеш да ги помислиш в първия
момент за мравуняк, който напада лющещия семки…
Гостоприемството е начин на живот.
А ние вече нямаме свой начин на живот…
Ами това е…
Христо СТОЯНОВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар