сряда, 30 май 2012 г.

ИЗМИСЛЕНОТО ГОСТОПРИЕМСТВО


ИЗМИСЛЕНОТО ГОСТОПРИЕМСТВО

Утрините в Пловдив винаги са ранни. Случвали са се късни утрини, даже някои утрини са чак вечерта. Един български писател – такъв твърдяха други за него, че е бил, но аз не съм убеден, - та един такъв, за когото твърдяха че е бил, пък аз след следващото изречение не мога да се съглася, бе написал: „На една поляна бяха насядали много хора. Едни обядваха, други закусваха, трети вечеряха.”
Такова разточителство на време само – бъркаш, в което си искаш джобче и време каквото и колкото си поискаш. Та такова разточителство на време има само в българската литература. Защото може би всички писатели са минали през Пловдив, където утрините са ранни и безбрежни.
В такива безбрежни утрини, осъмнал при писателя Тодор Кръшков, който по ония времена беше студент – някои писатели са били и студенти – та в такива безбрежни утрини хващахме пътя към някой хоризонт, за да търсим шкембе чорба и биричка. След първата биричка хоризонтите се свиваха и бе безкрайно лесно да се пресегнеш към източната част на хоризонта и да извадиш шише с бира, а от западната част на хоризонта да те чака вече водката…
Времена славни и юнашки, в които гостоприемството не съществуваше, защото всички бяхме у дома си. А бяхме у дома си, защото всички бяхме бездомни. Дори не всички, а всинца.
Всинца звучи по-героически някак си и по е за използване в този текст.
Но в тази ранна утрин, когато си забравил миризмата на водката отпреди толкова и толкова лета, нуждата от бира – повече нужда от бира отколкото нужда след бира – видях един човек да мете.
Метеш пред кафетерията с гръмкото име „ИТАЛИЯ” или „РОМА”…
Всички кафенета в България са с подобни имена от италианската инфраструктура. Въпреки че след първия малък дъжд всички кафенета в България трябва да се казват „ВЕНЕЦИЯ”, защото държавата се грижи канализацията да е запушена, улиците да са с дупки, шахтите да преливат…
Но това не е предмет на това писание. Предметът е друг.
Предметът бе одушевен и с метла в ръце метеше пред кафенето си. Това го бях виждал само в Италия.
Във Флоренция, запасал престилката си, собственикът на заведението метеше пред него. Така казваше на всички, че „размита за тях” и те се отбиваха, пийваха по едно кафе, пушеха пред магазина, взимаха вестници и книжни кесийки с продукти и поемаха по своите италиански пътища и пътеки…
Това беше и моето детство в Дядо Дянко в Габрово, когато дядо – даже не баба, а дядо – поръсваше с една кофа пред къщата и размахваше метлата.
Метенето не бе толкова интересно за мен. Пръскането на вода.
Дядо обръщаше ръката си с дланта нагоре, потапяше я в кофата, с отривист жест после изтласкваше шепата си нагоре и от нея наоколо се разлитаха като дребни диаманти, като счупени стъкълца, като разхвърляни енгери – стъклени топчета -  от кошница тези бисерни капки с вода, политаха към прахта и като живак се разпръскваха пред къщата. Ако за минутка дядо не заметеше, прахта покриваше водните топчета, а когато бе горещо, те оставаха така и босите ни крака ги пръскаха после и се чуваше едно „хряс”, после още едно, и още едно…
Минаваше някой край нас, поздравяваше и:
-За гости ли размиташ, Христо?
-За гости, за гости…
И ако бе някоя комшийка дядо хитро се подсмихваше и казваше уж шепнешком:
   -Ако искаш влез, де… Тя Йова я няма…
   А отгоре се чуваше кръшният смях на баба ми…
   Господи, какво стана, къде бях в Пловдив и как една метла можеше да ме замете навсякъде другаде, само не и в настоящето…
Защото не съм виждал пред български магазин някой да замете, пред българска къща да го направи…
Защото кафетерията, пред която този мъж в Пловдив метеше се оказа италианска. И той бе собственикът на кафенето и наистина „размиташе” за посетители, докато вътре персоналът му подготвя заведението за тези посетители.
И разбирам, че прословутото „българско гостоприемство” е мит. Защото гостоприемен си не само когато имаш или чакаш келепир от гостите, а когато непрекъснато ги чакаш.
И размиташ за тях. Защото не може да е гостоприемен човек, който си хвърля фаса на улицата, хартийката и найлоновата бутилка на пътя, който чопли семки в градската градина и шушките можеш да ги помислиш в първия момент за мравуняк, който напада лющещия семки…
Гостоприемството е начин на живот.
А ние вече нямаме свой начин на живот…
Ами това е…

                                                                           Христо СТОЯНОВ

Няма коментари: