АЗ НЕ ХАРЕСВАМ СМЪРТТА…
В памет на Румен Балабанов
Беше 1980 година. Четири години
преди „1984” на Оруел и седем години преди да я прочета. Беше годината, в която
не вярвахме, че някога ще дойде 1989 година не, защото не вярвахме, че тя
никога няма да дойде, а защото не вярвахме, че ще си отиде по този начин. Бе
година, в която искахме да си пишем книгите и да не влизаме в рубриката „поети-работници”…
Когато бяхме млади…
Когато освен 1989 година не
вярвахме, че смъртта съществува. Има един период в живота на човека, в когото
той не подозира за съществуването на смъртта, после не иска да проумее съществуването
на смъртта, после не иска смъртта…
Четиринадесет години след този
случай синът ми Любомир, плачейки ми каза, че не искал да умираме с майка му,
защото нямало кой да го гледа…
Нямало кой да го гледа, ако ние
умрем…
И ние, за да не умрем, се
разведохме…
Но беше 1980 година, аз исках
дете не от майката на сина ми, а сигурно съм искал дете от друга жена, живееща
някъде към Русе… И пътувах на автостоп към тази жена, махах на колите,
профучаващи с бесните за ония времена осемдесет километра в час край мене,
псувах празните и безсърдечни коли, кимах разбиращо на колата, в която имаше
бебе, майка и шофьор…
Разбиращо няколко пъти кимвах
на тази кола, защото, след като тя ме отмина един път и някой ми спря, аз я
надминах и на следващата ми стоянка за автостоп усмихнатият вътре шофьор пак ми
кимна, повдигна раменете си в смисъл, че няма къде да ме качи, аз му се
усмихнах като на стар познат, с когото скоро сме се разделили и той пак
отминаваше в посоката, в която тръпнещо ме е чакало онова момиче, от което дори
не си спомням вече какво точно съм очаквал.
И някъде към Златна Панега
шофьорът не издържа, закова спирачките, отвори вратата и рече нещо в смисъл, че
съм много нахален, след като непрекъснато никна по пътя и ще е по-добре да ме
качи той вече. Жена му мина на задната седалка при детето, аз седнах до него на
предната седалка – щом съм до него, значи съм на предната седалка – и веднага
си признах, че съм голям поет и че пътувам по любов…
Румен каза, че сме почти
колеги, тъй като и той пишел разкази, но вече имал издадена книга за разлика от
мен и даже работил като редактор във вестник „Стършел” и, ако имам сатирични
стихотворения, да съм му занесял, нищо, че не ме е чел…
Закара ме директно до обекта на
моите желания, с която след два дена се озовахме в Хасково на „Южна пролет”,
където пак се видяхме с Румен…
Този същият Румен, който пет
години отказваше да прочете „Скритият живот на една помакиня”, а после, след
като сам ми я поиска на другата сутрин ми заяви, че „това е българският роман
на двадесети век”…
Същият този Румен Балабанов, чиято
смърт вчера разбрах, десетки харесваха във Фейсбук…
Да…
Под некролога те кликвали с
левия бутон на мишката върху „харесвам” и не са си задали въпроса какво правят.
Това за тях е бързият начин да реагират, да покажат, че са грамотни и са
прочели това съобщение…
И се замислих за нивото на
българския писател – защото десетки такива бяха кликнали връз това „харесвам”
без да си зададат въпроса, че харесват смъртта, че отдавна сигурно са чакали
смъртта именно на Румен Балабанов и харесват това му състояние…
Мнозина от харесващите неговата
смърт са ми познати от кафенето на писателите преди, от книгите, които съм им
чел, от…
Вероятно някой от тези
навремето на купона на Воймир Асенов по повод първата му книга в неговата
квартира в София, е разкъсал в тоалетната надписаната му от автора книга и е
бърсал с настървение насрания си задник…
Може да не е някой от тези, но
във всички случаи е такъв като него…
И се питаш какви писатели
имаме, щом харесват чуждата смърт, щом харесват смъртта на приятел, щом…
По кликванията „харесвам” във
Фейсбук можеш да разбереш вече кой колко чини в българската литература…
Защото можеха не само да
кликнат, а да кажат няколко думи, да изразят съболезнование, да…
Господи, колко неща може да се
направят с думите!
Научи ги, Господи, на език,
преди да пропишат книги…
Христо
СТОЯНОВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар