четвъртък, 1 ноември 2012 г.

НАЦИЯ ОТ ИДИОТИ


НАЦИЯ ОТ ИДИОТИ

Често тези, които ни ги представят за народни водачи и будители, задават един твърде трафаретен въпрос в медиите: „Правили ли сте си труда да преброите колко усмихнати хора ще срещнете по улиците?”… Това е въпрос, задаван към интервюиращия ги…
Оказва се, че всички запитани отговарят по един и същи начин. Правили са си труда, но не срещали такива хора. За тях това е критерий за нещастна нация, за мен обаче това е критерий за здрава нация… Единственото, което не си признават, е, че броят и зъбите на усмихнатите. Така поне ще може да се разбере нещо и за денталния статус на българина…
За съжаление този въпрос се задава предимно от хора на духа, които би трябвало да наблюдават и когато са наясно със случващото се, чак тогава да се занимават със своите абсурдни виждания за света.
Защото по улиците ходят предимно хора, които трябва да преминат едно разстояние от максимум няколко стотин метра – от мястото, където са паркирали до мястото, където трябва да отидат. Обикновено тези хора са сами. Ако са двойки те бързат за заведение, кино, театър, опера, институция, книжарница… Улицата не е място за застояване, което значи, че няма такъв разговор, който ще накара няколко човека да избухват в смях. Или пък ако има такава група, то става в определен часови пояс, на места, традиционно използвани за срещи – като „ПОПА” примерно, където обикновено идват и доста надрусани, на които не им пука колко са щастливи, а кога ще намерят възможност да се снабдят със следващата доза „стаф”…
Ако пък някой сам избухва в смях на улицата нали, броящите усмивките по човешките лица, първи ще си зададат въпроса тоя дали е с всичкия си… По усмихнатите лица на улицата не се измерва щастието на една нация, а нейното психическо здраве…
За съжаление този въпрос се задава предимно от хора, които искат по някакъв начин да се харесат на гледащите ги. Защото няма нормален човек, който да не се е замислял за замислените физиономии по улиците…
И ако искаш да виждаш такива хора е най-добре да застанеш пред „Четвърти километър” – така сме свикнали да наричаме психиатрията в София и така ще я наричаме дори тогава, когато я преместят на петдесетия километър – та за да видиш такива хора трябва да застанеш там. И ще видиш странна закономерност – хората, които влизат са усмихнати, а тези, които ги изписват, са тъжни и замислени.
И писатели, задаващи подобен въпрос на интервюиращите ги, или не са на „ти” с професията си, или са на „ти” с психиатрията. Но са ги пуснали от нея, за да броят самосмеещите се и самоговорещи си хора в България. Между другото това са предимно самочетящите се писатели в България, защото едва ли ще се намери човек да чете текст от този, който не знае какво говори даже…
Най-често този въпрос за смеещите се сами по улицата започнаха да задават политиците. Демек, изберете ме и, колчем ви се появя в мислите, ще започнете сами да си се смеете по улиците. Лошото е, че видя ли такъв човек аз вече май зная и на кого конкретно се смее в мислите си…
Бе през 1986 година. Първата ми книга вече бяха вкарали в печатницата след единадесетгодишно чакане. Бяха ударили печат върху ръкописа с големи червени букви: „КНИГАТА НЕ СЪДЪРЖА ДЪРЖАВНА И ВОЕННА ТАЙНА”. Аз бях спокоен, че моите стихове не съдържат държавна и военна тайна и неспокоен за нацията, с която се разминавах по улицата и ми се струваше, че всички бяха нещастни. И вътрешно се заканвах, че, ето на, утре, като ми излезе стихосбирката, хората вече няма да гледат в земята, ще бъдат по борбени, по ведри някак си ще бъдат тези хора. На другия ден след излизането на книгата ми видях същите тези хора да гледат така, както преди излизането на книгата ми, както тридесет години близо след излизането на книгата ми тогава. И бях нещастен, че не съм променил със стиховете си нацията, с която се разминавах по „Раковски”…
Тогава и аз се питах защо хората не се смеят, но съм се опитвал и да се погледна отстрани като на какво ще заприличам, ако започна сам да се кикотя по улиците. И в най-щастливите си мигове едва ли някой би тръгнал сам да се смее. Дори вкъщи не го прави сам – нека някой да опита да го направи… И тутакси ще се хване и ще си каже: „Ама аз сам си говоря и сам си се смея… Трябва да отида на лекар”… Това, за лекаря си го казва само първия път, когато се хване, че е започнал сам да се смее и усмихва… После му е все едно и борбата вече не е вътрешна, а с едни чичковци с престилки бели на цвят…
Всъщност характерното състояние на индивида, на хомосапиенса е замисленото състояние. Нали това ни отличава от животните… Само дебилът е непрекъснато усмихнат, защото не мисли…
Да, има емоционални състояния, мисли, които те карат да се усмихваш… На всекиго се е случвало. Но не е задължително да си щастлив, за да се усмихваш.
Психолози твърдят, че върховно щастие човек изпитва при оргазъм. Но значи ли това, че нацията трябва да ходи като в някакъв непрестанен сексуален транс по улиците? Пък и не е задължително дори тогава да си с широко отворена уста като при зъболекар, нали?…
Има един теософ от края на шестнадесети век, ако не ме лъже паметта. Във философията влиза с тъй наречения „Скалпел на Окам”… Защото се казва Окам…
Първото нещо, което ще ти се набие на очи, ако видиш някой да се радва сам, е неговият поглед с разширени зеници… Но не е въпросът в това…
Въпросът е в това, че задаващите този въпрос със своя авторитет се опитват да внушат на нацията, че тя е нещастна, защото хората не се смеели сами…
По-скоро трябва да се питаме защо, когато се срещнем не се усмихваме и не сме любезни един с друг. Но и тогава, според „Скалпела на Окам” не бих търсил нищо друго освен лоша възпитана нация от индивиди, а не от индивидуалности…

                                                                              Христо СТОЯНОВ







2 коментара:

Анонимен каза...

Здравей! Написал си всичко много точно и хубаво..та чак плашещо...наистина май само идиотите са щастливи в своето незнание..

Христо Стоянов каза...

БЛАГОДАРЯ...