А Р И
С Т О К Р А Т Ъ Т
На Владислав Фатеев и Вадим Степанцов
Не бяхме се виждали от 1984
година. През това време много неща се промениха – даже преведоха, издадоха и
прочетохме в България „1984” на Оруел. Всъщност книгата не е „на”, а „от”
Оруел. Оруел след тази книга вече е „на” човечеството.
Странно, напишеш книга и ставаш
собственост на човечеството. И ако на това казват справедливост?...
Никога човечеството не е твоя
собственост. До написването на книгата, нарисуването на картината, изкомпозирането
на музикалното произведение ти си част от това човечество. После ставаш негово.
Създаването на произведение те
завършва, прави те едно цяло и като такова ти вече принадлежиш на едно друго
цяло. До тогава, докато си разчленен на тяло, дух, интелект и добри намерения си само част от това цяло.
Въобще правим всичко възможно
да принадлежим един ден на това Човечество… Някои правим всичко възможно да ни
сполети такава съдба…
Другите нищо не правят и стават
без да си мръднат пръста притежание на човечеството. Понякога човечеството е
една жена. Ставаш нейно притежание, а си мислиш, че тя е цялото човечество,
целият всемир…
Но за Вадим Степанцов, с когото
не бяхме се виждали от 1984 година, благодарение на която Оруел принадлежеше на
човечеството, а ние на момичетата, пред които се перчехме с литературните си
познания…
С Вадим ме запозна Бойко
Ламбовски, който е учил с него в литературния институт „Максим Горки” в Москва.
За тридесет години ние, от
млади тогава поети, постепенно се превръщахме в поети, после в литературни
батковци, приближаващи с бясна скорост онази линия, която ще определи, пресичайки
я дали ще минем в състоянието на безсмъртниците, дали и ние ще започнем да
принадлежим „на” човечеството, към което, колкото и странно да е, принадлежи и
българският род.
С Вадим почнахме да се засичаме
във фейсбук, после се засякохме из YOUTUBE, после в скайпа, по телефона…
Докато един ден из всичките
тези пространства той не ми каза, че ще бъде за няколко дена толкова близо до
Варна, че бихме могли да се видим…
Поне е три пъти по-близко до
Варна това разстояние, отколкото Москва…
И подпалих колата и се озовах в
Белград.
Вадим освен поет стана и един
от водещите поп изпълнители в Русия. От куртоазен маниерист – течение, основано
от неколцина млади поети тогава в Москва – той създаде и рок банда „БАХыТ КОМПОТ”
и аз помислих, че ще има концерти с бандата в Белград…
Обичам руската музика. Толкова
я обичам, че понякога ми потичат сълзи не само на руска, ами и на съветска
песен. Знаех какво прави Вадим, бях гледал негови клипове, слушал бях негови
песни. Други са предпочитанията ми, в интерес на истината, но когато не си
виждал някого тридесет и отгоре години, които всъщност се оказаха епоха...Да. Ние не бяхме се виждали не
тридесет години, а вече трета епоха не бяхме се виждали. Съветският съюз, който
бе една епоха, бе разбит на съставни части, бе превърнат от една епоха в друга
епоха.
Господи, баш на нас ли се
случи?!...
Баш на нас ли се случи да
живеем разкрачено между различни епохи, без да създадем собствена епоха?!...
Ние не можахме епохата да си намерим, пък сме тръгнали да ставаме собственост
на човечеството…
Когато се срещнахме аз вдигнах
епохата Вадим Степанцов и разбрах, че всъщност това въобще не е трудно. Трудно
е да живееш в различни епохи, но да повдигнеш и преместиш една епоха от едно
място на друго не представлява чак такъв непостижим акт…
Вадим бе с няколко човека,
единият от които приличаше на руски мужик, с дълги коси, широкоплещест като
Съветски съюз и як като охранител от СИК… И всичко това придружено с един
Джагаровски поглед изпод вежди…
Живелите като мен в различни
епохи могат да разберат това описание, но неживелите трябва да изследват това
описателно изречение с томове историческа, библиографска, философска и
естетическа литература…
Трябва да си получавал шестица
на описването на картината „ТРИМАТА БОГАТИРИ” от Виктор Васнецов в часовете, в
които правехме преразказ на картина, за да се разбере приликата между този
руснак със средния богатир от платното. Плюс идеологическите, биографичните и
други подавки към произведението…
И всичко това с един поглед,
впит в тебе, който ти дава усещането, че в теб се е втренчил мобилизиран бик…
И всичко това се оказва, че
носи името Владислав Фатеев… И въобще не се интересува дали принадлежи „на”
човечеството по простата причина, че човечеството принадлежи на него…
Да.
Най-точното описание на Владислав
Львович е: Той се държи така, сякаш човечеството му принадлежи…
Но не това се оказва толкова
важно…
След засядането в една от кръчмите
на улица „СКАДАРЛИЯ” обаче в Белград аз разбрах, чак тогава разбрах, че въобще няма
никаква рок банда, с която Вадим трябва да прави концерт, а причината за тази
среща е Владислав Львович, който е взел тези десетина руснака – от различни
колове и въжета, свързани по един единствен признак с виновника – бяха се
намерили в една епоха.
Имаха различен социален,
политически, идеен и естетически статус. Но се бяха намерили в някоя пукнатина
на разместващите се тектонични плочи на епохите…
И вместо да ги събере на купон
в някоя от кръчмите на Москва, вместо да ги напие в някоя от къщите си в Русия,
този човек бе решил да вземе тези десет човека, да им плати самолетни билети,
хотели, закуските, обядите, вечерите и гуляите, шопинг разходките, за да
обиколят и се поклонят на всички църкви и манастири в Румъния, Унгария,
Хърватска, Черна гора и Сърбия, носещи името „Св. Владислав”…
Този руснак приобщаваше на
именния си ден споделената от останалите в групата християнска религия към
своя светец…
И вместо да ги гледа в ръцете
какво ще му подарят, вместо да покани елитът на Русия показно пред медиите в
някой от скъпите ресторанти на Москва, той прави за себе си и своите приятели
един особен вид хаджилък…
И разбираш, че има и една
непреходна епоха, която се нарича аристократизъм… Но в Русия има хора, които да
се срещат в тази епоха…
Докато тука, разбирам, ще
продължаваме да живеем отделно един от друг, защото това е липсващият ген на
българина.
Липсващият ген на българина се
нарича АРИСТОКРАТИЗЪМ…
И липсващата ни епоха е същата…
Ами това е…
Христо СТОЯНОВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар