ПРОТЕСТЪТ КАТО ХЛЕНЧ

Протестът в България не е бунт. Протестът в България е хленч. Той е оплакване. В бунта има нещо красиво, защото той е песента на идеите. В бунта има идеи и дори смъртта на бунтуващия се е романтична. Бунтът сменя епохи, бунтът сменя обществени строеве…При бунта има ясно изразена цел. Знае се какво той трябва да постигне и на какво слага основите. При бунта има общо съзнание, докато протестът е нещо егоистично. Неговата – на протеста – цел има само една посока – АЗЪТ. Протестът е егоизъм и търсене на изгода. Протестът е хленч и протестиращите, ако успеят, не знаят какво да правят с победата си. Бунтовниците я подаряват. Такава е цялата човешка история. Заради това е и: „Революцията изяжда синовете си”… Протестът няма синове, протестът има баби… Те искат още в пубертета запазено място в старчески дом. Те не знаят какво да правят наистина с победата… И в българския случай победителят винаги е този, пред когото се оплакват протестиращите. Той знае какво да прави с победата – победата след протест прилича на обран магазин. На първи ноември в България честваме денят на будителите. Според мен е малко срамничък този празник. Това значи, че имаме първо заспала нация. Ами не е ли будителят и нещо като часовник. Ами ако няма кой да го навие, ако няма никой, готов да бъде събуден в толкова и толкова часа. Нали знаете, че будилникът си има едно копченце отгоре – в просъница натискаш копченцето и обръщаш гръб. После се тюхкаш, че не си се събудил, псуваш будилника, че не е звънял… И пак си в тая робска люлка… Ама странна е робската люлка на българина – тя така го приспивно люлее. Други под робство с глави се разделят, вдигат се, а нас робството ни люлее… Приспивно… Протестно ни тази робска люлка люлее. Представете си как при бунт бунтовникът ще легне в хамака и ще вири крака към небето, заявявайки на тоз, срещу когото протестира, че няма да мръдне от хамака докато не види как изгрява свободата над него. Докато българинът, протестирайки, иска нещо конкретно и лично. Иска нещо материално. Той не иска свобода, българинът иска да заеме мястото на поробителя. Българинът казва: „Писна ми ти да си поробител, от днес искам да съм аз”… Но той не знае на кого да е поробител. Когато идват на Балканите османлиите знаят кого да завладеят. На тях им трябва удобен народ. За това и не продължават на запад. Защото сме ги изтощили от… кеф… Представете си – петстотин години протести и нито един бунт… Защото бунтът значи и свобода. А какво ще прави един народ със свободата си, след като няма представа за нея. Бунт се прави с представи… Заради това ние удобно протестираме. Защото нямаме представи за това, което ни чака после. Ние се изтъпанчваме и започваме протест срещу ЕОН, ВиК, политиците. Ние не казваме какви трябва да бъдат политиците. Важното е да са други. Защото другият политик е като освободителя – пореден поробител. Защото нас нали ни освобождават, за да ни поробят. Заради това си стоим на Балканите и си чакаме някой да ни освободи от предишния освободител, който се оказал поробител. И протестираме. Но така жално протестираме, че да ни чуят силни народи. И силни политици. Какво правим сега пак – протестираме. Срещу кого протестираме. Срещу политическата класа. И какво искаме. Други политици. А кои са те, откъде ще дойдат, от кое джобче да ги извадим. Ние това не знаем. Ние искаме друг Парламент с други политици. И засядаме пред Парламента и ги чакаме тъй, както бай Ганьо само може да чака. Ама дядо Иван съществуваше и го дочакахме. Сега дочакахме и бай Джон. Ама български политик как се дочаква. В студентската аудитория. Вместо да възпретнат ръкави и да се научат да бъдат политици, те пак решиха да протестират. Да искат други. Защото не знаят какво да направят след протеста. И продължаваме да се молим на историческото лозе, вместо най-после да вземем да го окопаваме…