събота, 9 ноември 2013 г.

КРАЯТ НА СВЕТА Е НА ЕДИН „ЛАЙК” РАЗСТОЯНИЕ

 


Понякога си мисля, ама ей тъй, между другото си мисля… Дори понякога си мисля, че не мисля, ама щом мисля, че не мисля какво друго правя освен да мисля. Доуточнявам тези неща да не си помислите, че не мисля, а просто ей така си набирам едни думички и ги пъхам между страниците. Всъщност между страниците няма нищо освен пространство. Човечеството от времето на Айн и брат му Щайн иска да прекоси това разстояние. Представяте ли си – отваряш една книга и от пета страница я пресичаш цялата като карфица до последната страница. И си задаваш въпроса какво си прочел? Защото по своята същност ти си прочел книгата – това е по закона на физиката. Това е станало със светлинна скорост. Но емоциите по време на четене – ерекциите по време на любовните сцени – защото го има това, нали?, - страхът при влизането в запустялата къща, където най-лошият индианец те причаква на тавана – горкият Марк Твен, как само е насаждал етническа омраза, приписвайки на индианеца най-отрицателните не, най-зловещите черти на хомосапиенсът… Аз не искам да пресичаме вселената така, както карфица пресича лист хартия. Искам всичко да изживея, искам да бъркам, да бъда зловещ с героите в книгата, и благороден да бъда с героите в книгата… Искам да прочета всяка буква и да наваксам онова забързано препускане в книгите, прескачайки скучните страници с пантеистични гледки, описателството на вратите в романите на Балзак, за да стигна до диалога на Хемингуей – о, този блестящ диалог, който ме накара да чета неистово. И да разбера покрай този диалог, че зелените хълмове на Африка са твоят диалог с Хемингуей… И че тези хълмове си заслужават да обиколиш цялата Вселена – не да я пресечеш, не да съкратиш разстоянията и техните светлинни години, векове, милениуми. Аз не искам да съкращавам – книгата не е повод да съкратиш емоциите си… Думите в книгата са за четене, не са за пресичане. Защото знанието, което е лишено от емоцията на неговото постигане е лишаване на пътя от жалони. Ще пресечем листа хартия, но ако листът се разгъне, ако нещо стане, ако… Как ще се върнем, за да овладеем пространството. Спомням си Елитис. Казва, че има два начина за овладяване на кръга. Единият е стандартният – тръгвайки от една точка на окръжността да стигнеш до нея, обикаляйки целият кръг… Има, казва Елитис, още един начин – намирайки се в центъра на кръга да се разшириш до неговите размери… Първият начин е геометричен, математичен, аритметичен или както би го определил моят учител по математика, лека му пръст, Димо Мянков Димов от шесто основно училище „Митко Палаузов” в родния ми град Габрово. Вторият начин е емпиричен – защото не ти изпълваш кръга, а кръгът изпълва теб – с познания за него… Пиша това по повод на тези „лайквания” за щяло и нещяло във виртуалното пространство. Някой умре и някой току му „хареса” смъртта… Лайкването е най-бързият начин да пресечеш разстоянието от твоето безхаберие до нечия скръб. Някой плаче от другата страна на планетата и ти тутакси му харесваш страданието. И всичко приключва – той си мисли, че не е сам, ти си мислиш, че си отбил номерът. И всичко това се превръща в морален атрибут на виртуалното пространство. Бързият атрибут. Колкото и вулгарно да звучи, но това прилича на секс без партньор, но със снимка в едната ръка. Хем ти доволен, хем момата не знае какво си я правил. Само колосаните следи по чаршафа ще напомнят на майка ти, че синът й е вече пораснал и трябва да внимава в приказките… Това желание да прескочим емоциите прилича на обзаведен онанариум… „Лайкнеш” се няколко пъти по първичния полов белег и смяташ, че сте квит с природата… А емоцията от рецитираните стихове, ударите на сърцето, което може не само да изхвръкне, то може да прескочи тази толкова тънка преграда между двамата. Като една мечта е тънка тази преграда, даже по-лошо – като една химера тънката преграда между двамата. И това нещо с „лайкване” не става. С огъване на пространството тези неща не стават. Тези неща стават с разширяване на пространството. Защото другият край на света наистина е на един „клик” с мишката разстояние, но истинският, същинският край на света е на един „лайк” разстояние. Защото с това лайкване пресичаме разстояния, но не човещини… И ако виртуалната граматика ви харесва след всичко това?!...

Няма коментари: