сряда, 13 ноември 2013 г.

ПОМАКЪТ – НАЧИН НА УПОТРЕБА

                   


Още Ницше беше казал, че един от начините за разглеждане на историята е субективният. Десетките публикации свързани с българите – мюсюлмани доказват това. Всеки от писалите за тях застава удобно в някое ъгълче на историята и оттам, необезпокояван от никого, разглежда проблема. Единственото общо между всичките публикации си остава само фактът, че помаците съществуват. Както и проблемът с тях. Само че никой – нито политици, нито историци, нито общественици – не е живял с проблемите на помаците, за да вникне после и в психиката им. След като имаме такава общност съвсем нормално е тя да има свой психопортрет. И съвсем не е учудващ фактът, че при всяко преброяване през последните години те вече се определят не като турска или българска общност, а като помашка, ахрянска или мюсюлманска. Възрастни мюсюлмани още пазят паспортите си, в които е записано „помак” в графата, сочеща народността. Думата „помак” не е обидна от етимологична гледна точка. Коренът, според някои, идва от „помъчен”. В диалектния родопски говор мъка се произнася мАка. „МАчно ми е”, „помАчиха ме”, „помАчен е”, откъдето идва и помак. Самите българи-мюсюлмани помежду си се наричат помаци и ахряни. Ахрянин е гръцка дума. Още древните елини са наричали Ахрида цялата родопска област, а местното население – ахряни. По-късно, когато голяма част от хората населяващи планината приемат исляма, дошлите нови заселници от вътрешността на страната продължават да наричат местното население ахряне. Вследствие на това във вековете остава да битува това обръщение само към приелите исляма. Нито едно от нарицанията не носи обидна квалификация. Това става едва след първия възродителен процес през 1896 /хиляда осемстотин деветдесет и шеста/ година. След тези възродителни процеси българите-мюсюлмани се обиждат и от двете обръщения, защото те добиват ново значение, нямащо нищо общо с етимологичния им корен. Някои се опитват да обяснят етимологията на помак, опитвайки се да докажат, че идвало от помагач, тъй като местното мюсюлманско население помагало на турците. Само че нито един езиковед не се опита да обясни в кой век и в кое джобче на историята се е изгубила тази сричка „га”. Но нека спрем дотук с етимологиите и направим един малък преход през възродителните процеси. Първият възродителен процес в Родопите е от 1896 год. И за да не си помисли някой, че е сбъркана годината, нека да го кажем в курсив и словом: Хиляда осемстотин деветдесет и шеста година. През 1913 год. има пореден възродителен процес. Със последния такъв през 1970 год. тези „възродителни процеси” стават тринадесет. Година след втория възродителен процес през 1913 год. местното мюсюлманско население връща турско-арабските си имена. Или тогава, когато поредното правителство сменя на сто и осемдесет градуса политиката си към местното население и решава дори да впише в графата „народност” в личните документи и новата припозната за етническа общност група, помак. Почти същото се повтаря и сега, което само доказва липсата на каквато и да е национална политика към това население. Население, забутано в един от най-изостаналите в културно, икономическо и социално отношение региони. Въпреки това почти всички българи-мюсюлмани са единни по отношение на своя български произход. Както в началото на века, така и сега, те са непоколебими по отношение на своя български произход. / Заради това е смехотворно твърдението на някакъв самозван свещеник Боян Саръев, който твърди, че „българизира” това население. Да българизираш българи е абсурдно, нали. / След 1913 год. има още десетина възродителни процеси, както вече казахме. Някои от тях са епизодични и регионални. От 1930 до 1935 год. местни първенци се опитват да върнат българските имена на мюсюлманите. Всичко това – уж доброволно. Без насилие. Но докато трае поредната възродителна експанзия, на помаците не им е давана работа, унизително са отстранявани от обществения, политическия и културен живот. С една дума – население, което не е могло да се ползва от конституционните си права по време на една от най-демократичните конституции по онова време в Европа – Търновската. Тези епизодични покръствания са били провеждани предимно от кметове – членове или близки до тогавашната организация „Родина”. Това е почти същият феномен, който сега се забелязва в Родопите от кметове, близки до организацията на г-н Боян Саръев. Както и до възобновената от някой си Бранко Давидов организация „Родолюбие.” Интересно е сходството между процесите в средата на тридесетте години през миналия век, съпътстващи лидерите на „Родина” и сега около споменатите организации на Саръев и Давидов. Съответно „Св. Йоан Предтеча” и „Родолюбие”. Както е известно водачите на тези организации също са помаци, по подобие на своите предшественици, оглавяващи възродителните процеси в Родопите преди. Приели доброволно и по своя инициатива християнски имена, те изведнъж се оказват изолирани от общността и неприети от тази, към която се стремят. Така се появява комплексът на вълка-единак, който не иска да е сам в пътя си и търси съмишленици, за да не се чувства изоставен. Само че някои от тези „водачи” в немислимата за строителство 1990 год. успяха да построят къщи на по четири етажа с една държавна заплата по време на инфлационен хаос. Е, освен заплата имаха регистрирано и по едно движение с необходими доходи по Закона за лицата и семейството. Към движението и по една фондация си регистрираха. И се получи така, че в смътни времена най-конвертируемата валута е „любовта към България”. За целта започва да се съчинява и нова история.  Последният възродителен процес съм запомнил и аз, тъй като точно тогава пристигнах в Смолян. До тогава имах, както и всички българи от вътрешността на страната, изградена литературно-романтична представа за този край от „Диви разкази” на Хайтов и „Време разделно” на Антон Дончев. Очаквах да видя затъкнати в дълбоки пояси пищови и силни мъже, които се учат на любов от кочовете и овцете в стадото. Или импотентни мъже, чиято представа за секс се заключава само като пиене на блага ракия. И ако не могат да си свършат през първата брачна нощ мъжката работа или си пускат кръв от носа, за да докажат на чакащите пред вратата събитието на обезчестяване на булката, викат бубайка си да им свърши тази работа. Така събралите се могат да видят, че има кръв по халището и могат да отпочнат пиенето. /Думата „девственост” при Хайтов е забранена с вътрешен закон и може да се намекне за нея само по отношение на гората./ В този смисъл Хайтов има определена вина към Родопите, защото представи населението в една друга светлина, нямаща нищо общо с действителността. Пристигнах в Смолян през 1969 год. и започнах училище. На един чин седях със Салих – великолепно тринадесетгодишно момче – трудолюбиво и начетено, един от отличниците в тогавашния седми „Б” клас на второ основно училище „Асен Златаров”. Всеки ден, колчем влезеше в стаята, покойната вече класна Мария Василева, питаше Салих и още двама-трима от класа за новите им имена. Те казваха, че не са ги сменили, защото родителите им не могли да им изберат от издадения тогава именник на българските имена. Ако името, което си харесваш го няма в този именник, не можеш да си кръстиш детето. Странни неща имаше тогава. Но най-странното беше, че така свиквахме с тях, че не ни правеха впечатление. Един ден, лека й пръст на другарката Василева, която беше добър учител по руски език, благодарение на което с по-малка мъка чета руската поезия и проза сега, а по време на перестройката задължителния „Огонэк”, дойде и каза, че ще пусне Салито в училище само ако дойде с новите си имена – другите вече си бяха сменили имената. Тя нямаше лична вина за това, тъй като изпълняваше това, което Партията заповядваше. После Салих ми каза, че докато цяла седмица не идвал на училище, родителите му отнесли глобите от Общинския съвет по образование, тъй като синът им не ходел... на училище. А синът им не ходеше на училище, защото директорът Манджуков или класната Василева го спираха на входната врата и искаха да им каже новото си име. Мои съседи тогава не можеха да си вземат шофьорски книжки, други бяха уволнени от работа. А тогава нямаше безработица и ако някой не работеше повече от месец принудително беше въдворяван на друго работно място, а ако там не го пускаха заради несмененото име, биваше интерниран... Как при това положение помак да не добие негативна гражданственост сред българите-мюсюлмани, след като дори държавното отношение към тях е негативно. През седемдесетте години Комсомолът заедно с дружество „Георги Кирков” засили атеистичното си възпитание. Идваха лекторите да обясняват, че религията е опиум за масите, че Бог няма. И Бог мълчаливо наблюдаваше всичко това отгоре, търпеше безучастен и апатичен към случващото се, което бе най-силният аргумент, че го няма. Същите тези лектори – един от които е ревностен водач в движението на Боян Саръев и сегашен бизнесмен, това пък би трябвало от само себе си да се разбере – сега стават по християни от християните, по набожни от папата. Това е другата причина за отчуждението на по-голяма част от мюсюлманите да се идентифицират като българи и заради това се определят като мюсюлмани при анкетиране. Без народност. Безнародни... Една от версиите за ислямизирането на Балканите не е геноцид от страна на турците. Пък и трудно може да се приеме, че редовна турска войска може да навлезе в Родопите, ако местното население окаже и най-малката съпротива. Става въпрос за планина, която е естествена крепост. Родопите са били и естествената твърдина на богомилите, които са се заселили там след гоненията преди падането ни под турско робство. Близостта на идеите на богомилите – отричането на църковната институция, християнските ритуали, каноните – са по-близки до исляма отколкото до православието. Това разбира се, е естествена почва, в която ислямът пуска бързо корени. Последните документи за този период доказват, че насилие от страна на Империята почти не е имало. Но то е било стимулирано от законите тогава.  При приемане на исляма държавата опрощавала данъци, отменяла за приелия новата религия кръвния данък. При този беден на почва край отмяната на един данък-десятък примерно, е голяма придобивка за многодетните семейства. Както и кръвния данък. Това естествено води до приемане на исляма от местното население. Самото то започва да ислямизира впоследствие останалите. И насилието е било повече от вече приелите исляма.  Тъй като е писано в свещените книги, че ако вкараш някого в правата вяра ти се обещава рай на земята, а в турското законодателство пък е казано, че ако някой не приеме исляма и го батардисаш заради това, автоматично му взимаш имота. Че не е ли по-добре за новоприелия исляма да заколи съседа си, отколкото да се надява на някакъв небесен рай? Нали и Батак не е изклан от турци, а от помашките орди на Ахмед Барутинлията. Ахмед от Барутин. Това жителите на Батак го знаят и ми е интересно как се преподава официалната история в този град, като очевидно държавата ги лъже в очите, обяснявайки им, че са били изклани техните предци от турци... Приемайки исляма можело да се интегрираш в тогавашната Отоманска империя, да се реализираш в обществено-политическия живот. Така кланетата и насилията са повече на родова основа, на икономическа основа, както вече казах. По същия начин сега Държавата гледа на обратния процес, който напомня по нещо на ислямизирането тогава. Държавата дори си затваря очите за очевидни икономически престъпления от страна на „кръстителите”, при това видни с просто око.  Дано след всичко това не се наложи отново да възраждаме историята. Въпреки че вече е казано: „Историята учи, че човечеството не се учи от историята...” В цялата история на ислямизирането – и обратния процес сега – има много общи неща. Затворен кръг от повторения. А по средата – помаците. Така Родопите се превръщат в един опитен полигон, където се експериментира с верската търпимост, която понякога се опитват да я представят за етническа, понякога за религиозна – но търпимост, все пак. Както ислямизирането е политически акт на Османската империя чрез съответно законодателство с поглед твърде далече взрян в политическото бъдеще, така сега пак политиците създават условия за обратни процеси. И оставят безнаказано да се вършее из българската нива, представяйки бизнеса за национална кауза, представяйки бизнеса за религия...

Няма коментари: