СРЕДНОВЕКОВНИТЕ ПЪРФОРМЪНСИ НА БЪЛГАРИЯ

Полунощ… Дори и малко след полунощ… Почти на разсъмване. Време, в което само простата може да те измъкне от най-сладкия сън. Сладките сънища се сънуват от блажените, гладните сънуват вкусни сънища. Вероятно… Аз моите сънища на вкус не съм ги пробвал. Въпреки че после кошмар съм облизвал устните си и са били солени. Значи съм плакал. Или сънят ме е целувал по устните и неговите са били солени. Така може да повярваш на солепсизма, тъй като животът се оказа твърде солен. На мен лично това ми вдигна кръвното и сега съм на диета. Но тогава, когато такива неща се случват, сънищата са сладки. Така разправят. Аз зная само солени сънища. А когато не познаваш другите вкусове и нямаш вкус за сравнение значи, че сънищата са безвкусни… И соленото не се брои за вкус, след като няма други вкусове… Сенките, които обикалят пред вратите на сънуващите, са с качулки. Дори факли не носят в ръцете си. С качулки или суичъри… Разликата между двата вида качулки е само в няколко века. Не в табиетите. Не в навиците. Разликата е в качулките. Тъмнината е същата. Обектите на качулките са същите. Еретици. Или вещици. Тогава вещиците са ги горили на клада, сега не им дават работа. Тогава „огън да ги гори”, сега „ да пукнат от глад”… Не зная кое е по-хуманно… Сигурно гладът е по хуманен начин да завършиш някому живота. Дори Господ не си позволява да „завърши” нечий живот. Но Господ го няма… Той повдига понякога облачна завеса и лунното му око се опитва да види какво става… Я види, я не… Качулката няма как да я повдигне. Преди качулатите са приближавали портите и са изписвали знаци, с които са показвали, че вътре живее еретик. Сега боядисват врати, паметници, скулптурни композиции. Средновековни пърформанси в двадесет и първи век… И твърдят, че на това място витаят друго мислещи…Разликата между пърформанса и класическото изкуство е, че художникът умира преди произведението си, докато при пърформанса авторът му го надживява. Но е по-добре да си жив, отколкото безсмъртен, нали. И анонимността… Художникът го помнят и после някои му боядисва творбите. Авторът на пърформанси го забравят до сутринта – нали той прави своите набези над врати, вратници и скулптори през нощта… Разликата също е и в това, че художникът е художник, а авторът на пърформанси е онова нещо, което му завижда и решава да го разруши… А, и в качулката. В анонимността. Художникът поема отговорност за щуротиите си, докато онова нещо, дето ги кепази, боядисвайки ги с блажни бои, остава анонимен и се подхилква в шепите си отстрани. Понякога в пърформанса може да се включи и огън. За достоверност. Такива пърформанси правеха пак едни, но с по-дълги качулки в САЩ… Ку-клус-клан… Носеха огнени кръстове и гонеха негрите. После нарекоха негрите афроамериканци. Които останаха след огъня. След инфарктите… Защото като знаеш, че вратата ти е белязана така, както вратата на руснак в Киев с надпис „Московичи” едва ли би ти издържало сърцето дълго време. И сърцето, за да се скрие някак си прави един пърформанс и се пръска – де по шевовете, де по аортите. Където намери. В името на пърформанса – може…, Въпреки че живеем в двадесет и първи век. А може би точно, защото живеем в двадесет и първи век – векът, в който изкуство е всичко, което не напомня за изкуство. Такъв пърформанс, който за сметка на това напомня на едно изкуство, наложено от Хитлер. Неговият пърформанс включваше газови камери и телени мрежи. Задължително и евреи… А на 11 септември 2011 година кулите близнаци в САЩ… Какъв пърформанс само, какви пламъци, скачащи тела от последните етажи… Навремето Любомир Левчев писа: „Бездарието е фашизъм”… Фашизъм, който минава през пърформанса. Любомир Далчев бил направил някакви скулптури, Величко Минеков – също. Старчев… Пърформанса задължително включва разрушението. Трупаме пред общините купчини от камъни на мястото на скулптурни композиции. Купчината от камъни обаче носи послание, скулптурата трябва да се разбере. И да не се разбере, скулптурата трябва да се усети… За това обаче се иска не анонимност и качулки, не среднощни доби и огън, телени огради и газ… Блажни бои, бойни чукове… Не…, За да се разбере е нужно естетическо чувство, шлифовано естетическо чувство, усет към красотата. Любомир Далчев би казал нещо за тези свои неща… Нещо против… Все едно да имаш десет красиви и едно грозно дете… И да мразиш грозното. А дори не иде реч за грозно, а за мислещо по друг начин дете. Нека да не остане помен от него. Да не остане помен от историята – лоша или добра, това е история. Паметникът, който ще разрушим или боядисаме носи и други послания. Той не паметник на Съветския съюз, не е паметник на някаква партия. Този паметник е за загинал, който е вярвал, че неговата смърт не е пърформанс. Неговата смърт със сигурност е с тежестта на камъка над него, който боядисваме. Ние сме тези, които натоварваме паметниците с политически гледни точки. Политически пърформанси…, Въпреки че не пърформанси променят историята – освен ако не приемем, че и демокрацията е пърформанс. Приказката за черния лебед остава, защото завършва красиво. Приказка за унищожената скулптура на черния лебед не е останала. Колкото и да я боядисвате с бяла боя тя си остава скулптура на черния лебед… Ами това е…