ПОПЪРЖАЩИЯТ ЧОВЕК

Откъдето и да го погледнеш, българинът е произлязъл от псувня… Не е създаден от любов. Българинът е отмъщение. Правен е не за друго, а за отмъщение…В това отношение българинът е най-големият християнин… Защото само в християнството целувката е предателство. В цял свят целувката е любов, в християнството тя е дамга. Целувката е белегът, по който са разпознали сина Божи. Всичко, свързано с целувката – сексът дори – е срамно… В този смисъл аз вярвам, че Господ е българин. Лот продължава рода си през дъщерите си, българинът пожелава майките. Дори собствената си. „Да си таковам майката” е символ-веруюто на българина. И като знам кой си пожелава майката си представям кой е баща на братята си… Точно така – след като се самопродължи чрез собствената си майка той става баща на родените от собствената му майка деца, които от една страна са му деца, от друга пък са му братя и сестри… Как да не повярваш после, че има толкова изроди в това райско кътче България. Живеем като в Рая и се самопроизвеждаме кръвосмешавайки се. Съвсем като в Рая… Ева е от реброто на Адам, което значи, че са една плът и кръв. Но после им се раждат Каин и Авел. Щом са от една плът те са брат и сестра – дори Адам се явява и малко баща на Ева, защото от реброто му е направено момичето. Поради липса на други моми в Рая…При това положение как да не повярва човек, че е българин. Освен Господ, и човекът е българин. Това не е комплимент, това е проклятие. Зов на природата е да си смени човечеството. Поне българската част от човечеството не е лошо да се смени. Но ако може, нека смяната на човечеството да се състои без участие на българи. Както и да не се пуска българин в новото човечество – защото българинът е зараза. Грип е българинът. Грип, който вместо да кашля, псува. Попържа, вместо да кашля. Дори когато кашля попържа. От друга страна в това има някаква романтика. Нали заради това са направени зоопарковете. Някаква романтична, някаква пантеистична представа за света. Въпреки че ако го оставят на нас в зоопарка животните нямаше да са нудисти. Щеше българинът поне едни гащички да им сложи… Нали сте виждали българин в зоопарк. Не може да не сте виждали, защото дори и животните се заглеждат в него и го разпознават. По псувнята. По това как закрива очите на децата си, ако са попаднали в размножителния период на някой вид. И не само в зоопарка. Беше преди години. Преди много години. Не че дъщеря ми е толкова стара. Ама бе денят на нейното раждане. Със сигурност е било на 30 януари, ама годината няма да кажа, защото дъщеря ми е вече жена, а годините на жената не се казват. Като стана реч за годините. Наблюдавали ли сте как българин ухажва?... Не сте… Ами първите изречения са дали „Отнякъде се познаваме”, чак второто изречение на българина е да попита на колко години е дамата. Да не се мине и да свали на халост някоя дъртофелница. Случайно. Въпреки че българинът ухажва дъщерята, за да го „начука на майката”… Сякаш това е заветната му цел… Ама за 30 януари… Вече бях щастлив. Вече дъщеря ми бе се родила. Цяла нощ не бях спал, но пиенето щеше да започне след час. Час след раждането. Измъчих се, докато се раждаше. Тогава и в такива ситуации човек може да разбере какво наказание и бил сухият режим в САЩ… Та дъщеря ми вече се бе родила, а аз дори изчаках да ми покажат доказателствения материал през прозореца. И тъкмо се обърнах и тръгнах към заветното заведение и да наруша сухият режим видях друга група щастливи българи – казвам друга група, защото аз самият бях щастлив като за група. Сега разбирам и защо – никога не съм пожелавал майката на майката на дъщеря ми. Детето бе изцяло родено от дъщерята на тъща ми без помисли за самата тъща. А, бе, сбъркан човек съм аз. Да не пожелая майката на някого не е българско, нали… Та, обръщайки се, след като вече бяха прибрали дъщеря ми от прозореца, аз съзрях тази група, която току-що бе забравила радостта от друго новородено… Групата се възмущаваше шумно и изпадаше в содомистки екстази, тъй като обектът на тяхното щение в момента бяха две кучета. Две улични кучета, които, казано на научен уличен език, бяха решили да увеличат своите популации. При това какво по-добро място от това, две кучета да увеличат своята популация от родилния дом на улица „Шейново” в София. Хайде, и улицата казах и, помнете ми думата, че до края на този текст аз ще кажа годината на раждане на дъщеря ми. На кучетата им беше толкова хубаво, така се бяха отдали на това любовно занимание, че в първия момент не усетиха как един камък профуча покрай тях. Вторият камък, хвърлен от групата, вече удари едното куче, което изпищя… Това е точната дума, защото то не изскимтя, изпищя кучето от двете едновременни болки – едната болка бе от камъка, другата бе любовна. Защото, усетило камъка по гърба си – в момента неговият гръб кавалерски пазеше кучето под него – то се опита да се измъкне. Да се подаде на инстинкта си за самосъхранение, но природата бе решила да направи друго, кучето успя да се извърти, но,благодарение на природните закони, не успя да излезе от партньорката си, въпреки че застанаха в мечтаната за всяка свенлива българка поза, която я няма в никоя Кама сутра на света, а именно позата „гръб с гръб”… Двете кучета пищяха от болка, а тълпата от радостни българи продължаваше да хвърля камъни, пожелавайки със содомистко възторжие родителите на кучетата до девето коляно. Всяко от злощастните животни, които имаха нещастието да се родят в България, се опитваше да откъсне болката от другото, да я вземе със себе си, ако може да разкъса после със зъби болката, която се е влачила след него ведно с вътрешностите на кучето от другия пол… Бях си глътнал езика, бях забравил, че съм произведен преди малко в баща, забравих, че дъщеря ми трябва да живее с родителите си и че един от тези родители бях аз, забравих, че съм българин дори и се втурнах да предпазя кучетата… Като Матросов на амбразурата… Групата содомисти, щастливо хвърляща камъни срещу злощастните животни в чест на новороденото им изродче – защото такава група уроди какво друго може да роди, освен изрод – та групата изроди се стъписаха…Кучетата зад мен усетиха временното примирие, синхронизираха действията си и напуснаха полесражението заклещени… Усещах мълчаливото им пожелаване на майка ми, но и моето нежелание да се сродявам с такива явно също бе усетено. Само чух от старши бабата едно: „Какво пък чак толкова… Мискини. Намерили къде да го правят…” После така и не можах да разбера защо се напих – заради раждането на дъщеря ми, заради унижението, че деля държавата с такива уроди, или от възторг пред факта, че бях застанал между камъните и кучетата… Може би и заради това напиването ми бе тройно, защото поливах три събития… И така се напих, че забравих коя година стана това… Пък и да знаех нали знаете, че разказът трябва да съдържа елементът на изненадата. През цялото време чакахте да ви кажа годината, нали… Ами това е…