СГРЕШЕНИТЕ

Те са две двойки… От две различни поколения… Е, може и да не им е чак толкова голяма разликата, но има разлика във възрастта… Пропорционална. И за мъжете, и за жените. Само едната двойка е с дете, което постоянно отсъства. Не че не си седи чинно на мястото. Напротив. Седи и си цъка на електронната игра. Когато тя му омръзне я сменя с таблета. То не обикаля заведението. Можеше да отиде тайно от родителите си до тоалетната да запали една цигара поне. Поне тайно от родителите си да отиде до тоалетната да припали цигара…На неговите години го правех. Толкова тайно пушех, че когато ми останеше една цигара я пушех тайно и от другите деца – защото си бяхме деца направо. А я пушех тайно, за да не искат да „дръпнат” и те… Дали вече някой се нарежда на опашка по тоалетните, за да дръпне от фаса? Но беше истинско приключение да видиш опашка в ученическата тоалетна на гимназията. Последният от опашката е с гръб към другите, за да наблюдава дали не идва някой Цочев да дърпа уши. Всяко училище си има по един Цочев, който не понася пушачите, в нашата гимназия той бе учител по биология и за разлика от другите училища наистина се казваше Цочев… Веднъж, зисилен в тоалетната – защото тичах да съобщя – и отворил уста със съзаклятническото „Цоочев иде” една муха нахълта в устата ми и почна да бръмчи из сливиците ми… Усетих хитиновата обвивка – дори учителят по биология не можеше толкова нагледно да обясни що е това хитина, колкото нагледно до повръщане го направи самата муха. Благодарение на цигарите се научих да пиша кратко. Толкова кратко, че понякога ме е яд направо. Не мога дори да бъда обстоятелствен в текстовете си. Защото се научих да пиша къси текстове. А се научих да ги пиша къси, защото бързах да пуша. Когато имахме класно или контролно по литература, това ставаше в рамките на два учебни часа, които се сливаха в един. Плюс десет минути междучасие – още десет минути. Сто минути. Сто минути, които можеш да превърнеш в свободни. Моите класни по литература ги пишех – как само щях да напиша, че моите класни по литература ги пУшех – та моите класни по литература ги пишех за не повече от десет минути. Предавах тетрадката и се запътвах към вратата. Получавах кимването в знак на съгласие от Цонка Кацарова – най-изумителния учител в живота ми – и бягах към тоалетната. Тогава за пушене намаляваха поведението, а за второ хващане изключваха от учебното заведение. Като че ли в другите не се пушеше. Та останалите деветдесет минути ги изкарвах скрит в тоалетната и в блажено уединение пафках цигара о цигара. Пушейки си мислех какво още съм могъл да напиша за Фауст, Ботев какво ли би написал, ако бе жив сега, Вапцаров защо тръгва по стъпките на баща си, защо ескадроните на Смирненски са червени и ако са такива от пролятата кръв защо трябва да им се възхищаваме толкова. Още тогава си зададох въпроса как може символиста Смирненски да го изучаваме от гледна точка на социалистическия реализъм… Колко много неща научих, криейки се да пуша цигари… Научих се да пиша кратко, за да имам време за пушене, а докато пушех се учех да мисля… О, блажени грехове… Семейството с момчето с таблета и електронните игри седеше на съседната маса, но спокойно можеха да бъдат и на различни маси. Дали знаеха, че се познават, че са правили любов, че са създали дете, на което са купили играчки. Едно толкова кротко дете, което няма никога да запали цигара, няма да отиде до училищната тоалетна, за да мисли какво още би могъл да добави в текста, ако не бързаше толкова, за да пуши… Прегръщам те, мое грешно детство и ми си плаче за сгрешеното детство на това момче. Да…Ние имахме грешно детство и заради това сгрешихме детството на поколението след нас. Защото безгрешният човек е всъщност сгрешен човек. Момчето не чува мислите ми, родителите му не чуват мислите му – дали то въобще мисли, вторачено в електронната игра, вместо да се скрие с ластик и кукички от топлийки зад някои от множеството ъгли на хотела и да цели рипсените чорапи на девойките. Да им пусне бримка и да види истинската кожа на момичето, а не виртуалната в таблета… Аз също имам таблет, имам телефони, жена ми е с електронна книга и телефони, но се гледаме в очите… Въпреки таблетите, лаптопите, телефоните и електронните книги ние се гледаме в очите. Чуваме нарушения ритъм на сърцата си, страхуваме се… От какво се страхуваха съседите освен от вероятността да им се изключат телефоните или да загубят интернет връзка… Дали, чатейки си една вечер, седнали в къщата си да вечерят, не са стигнали до идеята да дойдат в този хотел да изкарат няколко новогодишни вечери, чатейки си отново… Защото те не говорят, не се усещат. Те комуникират с всичкия набор от комуникационни съоръжения в ръцете си… И съвсем изненадващо от съседната маса чувам едно мъжко сопване, едно троснато :”Внимавай какво правиш” и един женски хрисим отговор, че, видиш ли, случва се да се разлее чаша на масата, да не и се сърди… Мъжко щракване с пръсти – палеца и средния пръст високо вдигнати и щракайки, за да се чуе от сервитьора… Идването на сервитьора, почистването на масата… Господи, не съм очаквал, че една невинна кавга, едно сопване към жената, семейната кавга за разлята или счупена чаша ще бъде единственото човешко нещо в това заведение. От едната ми страна грешните със счупената чаша, от другата страна – сгрешените… Ами това е…