Г-н Стоянов, срещате се за втори път с разградска публика. Няколко човека споделиха след срещата с мен, че имат чувство, че отдавна ви познават и много пъти са се срещали с вас. На какво се дължи това?
- Винаги съм презирал високомерието. Може би на това се дължи и бързото ми сближаване с хората. Никой не е повече от другия. Както и не позволявам с мен да се държат високомерно. Високомерието всъщност е истинското лице на глупостта. Винаги съм мислил, че не превъзхождам никого, защото всеки има своята професионална култура. Аз не съм повече от дърводелеца. Той знае неща, които аз не зная. А и утре ще седна на неговия стол, зад масата, която той е направил, за да напиша книгата, която той ще прочете. От нея дърводелецът може да научи неща, които ще му помогнат в занаята. С него можем да говорим за толкова много неща, свързани с живота и смъртта. Нали той усеща този живот по неповторим начин, защото животът е неповторим. И аз мога да опиша тази неповторимост. Заради това сигурно лесно се сближавам с хората. Просто отчитам неповторимостта на всеки и СЕ СЪГЛАСЯВАМ С ТАЗИ НЕПОВТОРИМОСТ. Не я оспорвам, съгласявам се. Но това става до момента, в който дърводелецът не започне да ме учи как се пише. Тогава вирвам глава и се затварям. Сигурно и дърводелецът ще се затвори, ако някакво си писателче започне да го учи как се правят столове.
Освен срещите с хората в залата на библиотеката с вас и творчеството ви, вие се срещнахте и с хора на изкуството два часа преди това. Интересно е човек да събеседва извън залата на представянията и официалността в неформална обстановка с другия Христо Стоянов.
- Аз съм влюбен в живописта, в пластическите изкуства. Колекционирам и, смея да твърдя, имам една сериозна сбирка от живопис, графика, скуптура. По ми е лесно дори да общувам с художници отколкото с пишещи. Много често с пишещите не мога да си кажа нищо, докато с художника си говоря за неща, които не знам и искам да изуча. Не науча, а изуча. С художника взаимно се допълваме, докато с пишещите понякога ми е трудно общуването. Голяма част от нашите писатели се интересуват повече от клюките за писатели, от котерийните борби на пишещите, нежели от текстовете им – тяхната езикова сложност, животът на думите, подтекстовия живот на образа. Аз самият съм обект на клюки и заради това не ми е интересно да ги създавам. Писателят създава друг живот, не обект за одумване… Ето защо обичам да си говоря с художници. Понякога са първични като Тодор Тодоров от галерията ви, или фини като Красимир Харалампиев. Веднъж един художник ми каза защо художниците ме харесват. Защото съм влизал в ателиетата им и очите ми светели, а други, като им влязат в ателиетата, купуват картина и я дават на шофьорите си да я отнесат в джипа. Дори не се знае дали ще им погледнат картината. На 10 юли ще разписвам и за кум поканих художникът Владимир Киров и жена му Светла – също великолепен художник.
Освен измеренията на писателството вие откривате една ерудирана личност, познаваща българската писателска общност от края на миналия век до днес извън авторството, човек с куп приятели художници и обществени личности. Разкажете малко повече!
- За художниците говорих вече. А ерудицията, ако съм такъв, се придобива със залягане над книгите. Четене. Аз си стоя вкъщи обикновено, сменям местата на картините – защото не мога да намеря място за нова картина и вадя от депото една и я слагам на мястото на друга – чета, пиша. Усещам, че все повече се затварям в себе си. И то не, защото съм си самодостатъчен, а с времето разбира човек колко за кратко е дошъл на този свят. А сме дошли, за да си свършим работата. Ако не наблягах на социалните – пък защо не и на сексуалните контакти – преди време сигурно щях да оставя много повече свършени неща, когато си отида от този свят. Но те пък са емоционалната култура, която също ме е обогатявала. Не съжалявам за това. Въпреки че с много хора съм могъл и да не се срещам. Защото, като се обърна назад установявам, че съм си губил времето. Понякога времето може да ти бъда изгубено и от много стойностни хора. Но те имат своя ценностна система, аз моя. Просто са се разминали ценностните ни системи. Така че никого не обвинявам. Въпреки че ако не съм ги срещал как ще разбера, че има и такива хора?! Така че взаимно сме си били полезни и избягваме вече да се срещаме…
Говорихме, че българинът се страхува от истината. Вие казвате истината. Какво е тя за вас?
- Истината и за мен, и за всички е една. Тя е истина. Но понякога заблудите звучат дори по ефектно от самата истина и ние тръгваме след тях. Особено когато се касае за такава объркВана, а не объркана, нация като нашата. Има неща, които ни ги представят като истина само защото, на управляващите им е удобно това. Страшното е, че ние се пристрастяваме не към дайствителните ни исторически личности, а се пристрастяваме към литературни герои. Като пристрастяването ни към Левски. Литературният разказ на Вазов за приятелството между Ботев и Левски и техният съвместен живот за две години и половина в запустяла воденица, където „дърво и камък се пукат от студ, а те двамата пеели” я приемаме като исторически факт без да отчетем факта, че Ботев и Левски не са се познавали. Две години и половина „дърво и камък се пукат от студ, а те пеят” само довежда до мисълта, че около Букурещ е вечна зима, е някакъв Северен пояс. В този разказ не е ли имало лято, пролет, есен?... Или пък прословутите две маслинки, които Левски бил закупил с Комитетски пари. При положение, че тогава е имало доволно количество маслини. Че не е имало олио, а зехтин, което също говори за излишни количества маслини. Търговията е вървяла. Във всеки селски магазин е имало маслини, а не е имало елктронни везни. И като как е влязъл Левски и си е купил две маслинки – как са му ги претеглили, как са калкулирали цената им?... Приемаме литературни факти като исторически и се бием в гърдите. Защо се гордеем с робство, а не със свобода? Забелязали ли сте, че най-скъпото нещо на българинът е робството. Той се гордее с това, че е бил роб. Аз не се гордея с това и заради това смятам, че не сме били роби, защото сме избегнали този обществено-политически строй. Пък и какво робство – ходили сме в странство, учили сме в Русия, Украйна, Виена, Париж, Рим. Че ние сега не можем да си го позволим така, както сме си го позволявали по време на така скъпото на целокупния български народ „турско робство”. Ние сме били колониална страна, лишени сме от държавност, но роби не сме били. Робството е състояние на духа за нас българите.
Става дума за нашата история и народопсихология. Не мога да не ви попитам за две неща: Първо. Къде се намира днешното писателско общество и какви са целите му. Има ли път напред или стои на място? И второ. Какво става с художниците. Развиват ли се, умиват ли „срама от челата ни“ ?
- Писателят повече се изживява като такъв, отколкото да създава стойностни литературни текстове. По му е лесно да хленчи, че никой не му дава пари, вместо сам да ги изкара. Не казвам, че трябва да копа, въпреки че в копането няма нищо лошо. И по-голяма част от писателите ни биха били по полезни и за себе си, и за обществото като копачи, нежели като пишещи. Някой да е чувал за Ст.Ц. Даскалов вече, за Орлин Орлинов, за Лъчезар Еленков – Лъчо дори е още жив, Орлин си отиде миналата година. Какво оставиха те в литературата? Кому беше нужно тяхното стихоплетстване? Докато, ако бяха окопали градинката пред блока, в който живеят, щяха да свършат повече работа, отколкото стотиците страници похабена хартия. По-добре да бяха засели по едно дърво, отколкото заради книгите им да изсекат декари гори, нали?!... Трябва да сме отговорни пред това, което правим…
Вярвате ли в българската кауза и пребъдването на България в новите геополитически условия? Какво трбва да изоставим и какво да приемем от новия свят? Какво е за вас Разград в контекста на всички селища, които посещавате последните години?
- Да, вярвам. Стига да намерим кауза. Защото ние нямаме още кауза. А няма нови геополитически условия. В Украйна се извършва геноцид над руското население, а ние тука мълчим и се делим на Путинци и антиПутинци. На Русофили и Русофоби. А там през това време избиват деца, унищожават руската им идентичност. Там се унищожава въобще човешка идентичност. Едните се лишават от човечност, превръщайки се в изверги, за да лишат други от човешки живот. Въобще от живот. А ние мълчим и се съгласяваме с някакъв си Плевнелиев, който се държи като баш ястреб от НАТО. Който е готов с един въртолет да отвори война с Русия. Единствената кауза, която може да има някой е ЧОВЕЩИНАТА. А ние позволяваме някой да ни я вземе, гаче ли му е бащиния. В Разград срещнах съмишленици дори и на тази си теза. И, ако това излезе в интервюто, съвсем ще ми докажете, че не съм се лъгал. А с Разград ме свързва и един гроб – на Кембълът. Който беше един от най-свободните личности, които съм срещал в живота си. А щом е израсъл в Разград, значи не е само той. Все пак тука са сестрите му, племенниците му, приятелите му…
Няма коментари:
Публикуване на коментар