КАК НЕ СТАНАХ ПЕВЕЦ

   Човек през какви ли не изпитания трябва да мине, за да не стане това, което не иска. Всички ние сме минали през онези етапи в детството, в които родителите ни се противопоставяха на детските ни мечти за професионална реализация. Мечтата за детска учителка на моя съседка в Габрово бе попарвана винаги, колчем станеше дума за това каква иска да стане като порасне. Родителите и веднага скачаха с аргументите, че кой ги зачита учителите, кой бръсне за слива учител и така нататък. Може би заради това ми остана този навик все да се заглеждам в лицата на учителките, с които ме запознават, дали са гладко избръснати или са си оформили мустачките на горната устна като мъх… Детските мечти за професионално израстване водят до дълбоки и непоправими деформации по-късно. Мой съученик, който винаги е мечтал да стане космонавт, след това дълго време се чудеше защо ракетите на космодрума Байконур изглеждат така прави, след като още при първата заявка да стане космонавт му бе заявено, че на кривата ракета и космосът пречи, камо ли на него… До такава степен го деформираха с тази ракета, че момчето по-късно дори и нормален педераст не успя да стане… И все си кривеше китките… Баща ми имал най-постижимата детска мечта. Искал е да стане метач по улиците. Така и почина – почти на улицата, след като първо успя да съсипе семейството си, в което по Божия воля бях и аз. Това за малко да съсипе и моя живот, но аз навреме се отърсих от навиците на баща ми да не подбира къде точно ще навдигне бутилката с ракия – на тротоара, или на паветата. По онова време имаше само стотина метра асфалтов път в Габрово и по кинопрегледите ги даваха за пример, че в България има пътища. Наблюдавах хората, при които растях и озверявах от техните професии. Знаете, че в началото на своя жизнен път детето не приема майка си и баща си като родители и не осъзнава, че обръщенията „мама” и „татко” са роднински връзки. Детето само така си им казва, но се съмнява в това, че точно те са негови родители. Обикновено децата в мечтите си назначават други хора за родители, със съвсем други навици и изисквания към тях. Та, децата, не могат да приемат истинските си родители за такива, камо ли да се съгласят с тяхното предначертаване на професионалните им пътища. Да сте виждали дете, което с удоволствие ходи на уроци по цигулка и пиано? Няма такова дете… То винаги си забравя цигулката някъде – би могло и рояла дори да забрави или загуби някъде, но вместо това забравя къде да отиде на урок по пиано… Моят баща искаше да ме прави щангист може би с надеждата, че някога ще мога да го нося от кръчмата за вкъщи… Не ме караха да свиря и да пея – не, защото мама и татко са отчитали пълната липса на музикалност при мене, а защото на мама и бе писнало татко да пее, прибирайки се на четири крака от кръчмата „Марина, Марина” или пък „Червено вино снощи пих”… Татко отвсякъде миришеше на ракия и колкото и да повтаряше в различни тоналности, че се е наливал с вино миризмата издаваше гроздовата. Мама пък знаеше, че пеенето не ми е стихията, сигурно защото нито един път не е повярвала на баща ми, който и натяквал в крайно алкохолно опиянение, че „и да знаеш, жена, това дете не е от теб”… Сигурно това е било елегантен начин да си признае, че освен да пият вино се е налагало и други работи да върши с Ана…Но мама бе непреклонна и отказваше да му повярва…Аз обичах баща си и дори рано-рано започнах да му подражавам, като за първи път навдигнах бутилката на двегодишна възраст на една сватба и имам снимка от това събитие. Вярно, че бутилката бе пълна с лимонада, но аз си въобразявах, че е ракия. Така от тогава още знам, че не е важно с какво е пълна бутилката, а какво си мислиш, че пиеш от нея. Баща ми сигурно е искал да си признае, че не само вино е пил с Ана, но никога не се е напивал до такава степен, че да се осмели да си признае. И, кажете ми, как в такива условия и семейни взаимоотношения да не реши едно дете, че не само не е от майка си, ами има голяма вероятност да не е и от баща си. При това положение на кое дете ще му хрумне мисълта да отвори гърло и да запее… Бях благодарен на учителите си по пеене Пеева, а по-късно Ангелов, когато ми казваха да млъкна, тъй като нямали нужда от бурия в хора. Как пък и на двамата ми учители по пеене самите имена бяха свързани индиректно с професията им – Пеева и Ангелов… Песента на ангелите или нещо такова… Не, че не са ме изправяли на вратата на плача някога баба ми Йова и дядо ми Христо, за да покажа на гостите какво мога. Стените в стаята за гости бяха заети от шкафове и библиотеки и единственото място, където можеше да бъде изтъпанчено едно внуче, за да отсрами със своя литературно-музикален номер цялата фамилия, си оставаше вратата…Обикновено децата ги карат да изпеят песничка, съзирайки в тях я Шаляпин, я Гяуров, я Борис Машалов… Мене ме караха да пея едва тогава, когато трябваше да се покаже на гостите, че вече е време да си ходят. Така аз посрещах гостите със стихотворение, но пък ги изпращах с песен. А като запеех на мен самия ми идваше да избягам, какво ли е било на слушащите?...И понеже на мене въобще не ми се разделя със себе си – заради това отбягвам да пея…Ами това е…