сряда, 6 януари 2016 г.

ФЕЙСБУК, КОЙТО (НЕ) МОЖЕ ВСИЧКО

На пръв поглед това, което ще разкажа, засяга само мен. Т.е., ощетен съм само аз. Като за начало само аз съм ощетен. Но това предстои за всички, които се занимават с интелектуален труд – някои ще кажат откога пък писателският труд е интелектуален?! И съм длъжен да отговоря – от утре… Защото до днес той не е бил такъв. Той е задоволяване на инстинкт за себеизява, но от утре ще е вече труд. Защото трябва и да се храним някак си… Живеем във време на смяна на носителите. Постепенно хартиеният носител изчезва, все повече се появяват електронен формат книги, вече можеш да си носиш хиляди, не, десетки и стотици хиляди томове книги в джоба си. Дали ни харесва или не – това е бъдещето. За някои това е и настоящето. Аз лично започнах да чета на киндел, купувам си книги от съответните електронни книжарници. Разбира се, че когато има свободен достъп до тях ги тегля и ги чета. Но никога не съм искал някой да ми даде електронен формат книга с цел да не я купя. Защото не искам да ощетявам себеподобните. Защото някой е разчитал на продаденото електронно копия, за да си купи хляб, сирене, лекарства. Писателят не е толкова богат, за да си позволи, без да получава да купува… А след като има стоково-парични взаимоотношения, значи има онова нещо, което се нарича труд. Дори полицаите, за разлика от милиционерите, вече знаят, че писането на книги и свиренето на цигулка е работа… „Не те питам дали пишеш и на какво свириш, а те питам къде работиш”… Вероятно отношението ни към електронните формати книги сега е същото, каквото е било отношението на четящите папирус към книгата – неудобна, разлиства се през минута, две… Не е като папируса. Вероятно на едно поколение ще му липсва шумът от прелистването на страниците, разделителят – дано не и прегъването на листа за отбелязване, бележките по полетата на книгите, криенето – о, онова сладко криене на книгата в учебника по математика, за да не би да видят мама или татко, че вместо формули решаваш как да се скриеш с тръстика в устата под вода или смъкваш скалпа на бледоликите завоеватели… Това криене на книгата в учебника, джобното фенерче под юргана, за да не би случайно да се разбере, че не спиш. И неминуемото в такива случаи слушане на сладостните стонове от съседното легло на родителите, които те карат да вярваш, че любовта съществува и мадам Бовари не е измислена… Склонен съм да вярвам, че човечеството ще измисли други способи, други спомени ще си измисли човечеството, свързани с електронния формат на книгите. Тогава ще може да обикаля в млади горички да чете, защото сега ходим в изсечени за хартия гори. Да. Аз съм за електронната книга, но не съм за кражбата и от автора. Защото ме попита във фейсбук българка, живееща в Англия, дали имам други книги електронен формат и откъде може да си ги купи. Нещо ме жегна. Защото нямам книги в интернет пространството… Имам откъси от тях, но не цяла книга. И ме попита тази наша сънародничка от Англия, дали имам, освен „Скритият живот на една помакиня” други книги на електронен носител. И аз я попитах откъде има такова копие, защото знам, че не е купена тази книга. И ми стана мъчно, ама много мъчно, че тя не пожела да се свържем, да ми каже откъде има това копие. Особено след като и казах, че се очакват електронни формати на книгите, но искам да знам откъде има това копие. И тя не пожела да говорим повече. Тя се скри. Всъщност, какво друго може да направи крадецът, освен да се скрие. Защото, ако не е откраднала това, то тя е съучастник на кражбата… Защото и това е кражба. Не само да „свиеш” „Винету” от кварталната библиотека, от книжарницата… И това е кражба. Което доказва, че българинът е българин и извън пределите на България… И в цивилизованият свят келепирът е келепир, пък бил той и интелектуален… Ами това е…

Няма коментари: