ИСТ(е)РИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАЯ

Винаги съм смятал, че по време на криза най-конвертируемата валута е национализмът. Истерията, която е обхванала обществото (медиите) около бъдещите учебници за шести клас и отпадането на две произведения от тях доказват тезата. И никой не коментира мотиви и учебниците по какво ще бъдат променени. Ако е учебниците по литература, разбирам. Да, иде реч за емблематични произведения на литературата ни и те не трябва да отпадат. Друг е въпросът дали като такива те отговарят на съвременните литературни вкусове. Но учебникът не е прочитна книжка, а, както ни убеждава името, учебникът е пособие, от което можеш да научиш нещо. Защото, сигурен съм, никой не чете сега от естетическа необходимост Любен Каравелов – сега времето има други естетически хоризонти, друга е представата за литература. Но че трябва да знаем какво и как се е писало някога – е въпрос на национално самочувствие. Като нямаме Шекспир и Каравелов е Шекспир, както казва старата поговорка… Това касае и „История Славянобългарская”. Но нека да бъде изучавана като литературно произведение, защото тя е такова. Едва ли има историк, който ще се хване за патоса на Паисий и по него да се опита да разчете историческите епохи на българската държава. Но, четейки го и сега, нас ни обхваща възрожденски патос. Нека за миг си представим, че „История Славянобългарская” се изучава в часовете по история. Ами нали само няколко урока след нея истинската история ще се сбие с наученото от Паисий. Да не говорим и за това, че изучаването и като исторически документ заплашва да остави целокупното българско население във Възраждането. И то в ранното Възраждане. Нали после на всички исторически факти ще се бием в гърдите и ще крещим, че историята е нещо друго и ние на никого няма да повярвам освен на Паисий, тъй като без него още сме щели да си киснем в прословутото турско робство като свиня в локва…Което, чини ми се, продължаваме да правим и това ни различава от останалите народи. Време е да разберем, че училището е динамичен процес и то не може да бъде изолирано от новите тенденции. Не може в епохата на интернет да пишем на каменни плочи. Не, че не се получава сега. Ако „История Славянобългарская” отпада от учебниците по история е нормално. Не от учебниците въобще, а от учебниците по история.Историята е наука, а Паисий е дилетант в крайна сметка. С удоволствие бих учил история от текстовете на Николай Генчев. Но историята не винаги – заради историческите падения и възходи – ни зарежда с възрожденски плам и национален ентусиазъм. С национален ентусиазъм ме зарежда „История Славянобългарская”. „Хубава си моя горо” също. Но ако аз се спра само на тях като магаре на лед значи да отрека не само историята, а и еволюцията. Представете си, че след тези две произведения няма нищо – ни Вапцаров, ни Гео Милев, ни Николай Райнов, ни Христо Фотев… Тогава вече и тези две произведения не биха ме изпълнили с гордост, а единствено с „ист(Е)рия Славянобългарская”… Ами това е…