ОТСЪСТВАЩИТЕ - ГОЛЯМОТО ПРИСЪСТВИЕ ВЪВ ВРЕМЕТО

Гледах "Свободна зона" на Жоро Коритаров. В частта му за Петър Манолов. Много ми се искаше да извадят не тези, които се подписаха тогава в писмото-обръщение срещу него... Някой са се уплашили от тях, някои, като Емил Стоянов, брат на Петър Стоянов, гонеше литературна кариера. Работеше тогава и във в-к "Комсомолска искра" и решаваше кои стихове са партийно удобни - тогава редакторът бе и цензор. Имало е между тях и такива, които са били убедени в правотата си. Но по-важно бе да се споменат тези, които не се подписаха. Те бяха малко. Добромир Тонев и Петър Манолов се мразеха, но Добри не сложи подписа си срещу Петър. Намерил начин и напуснал събранието. Красимир Обретенов - и на тримата да им е леко небето - също не се подписа. Те бяха по-важни във времето. Ако се наложи пак да се положи подпис срещу някого Божана Апостолова и Емил Стоянов пак биха го направили - манталитета на службогонеца, на кариериста, на сребролюбеца. Но такива като Краси и Добри все по ги няма. Да. Тях ги няма сега. И сигурно са на някое местенце подобно на Иракли... Някое небесно Иракли с някоя божа колиба... На Добри сигурно му е поникнала липсващата ръка, с която не подписа колективния донос, а Краси им рецитира "Другаря Петров"... Колко е важно да се споменат не тези, които са положили подписите си, а тези, които отсъстват... Отсъстващите понякога са голямото присъствие във времето... Да не съдим сега само емоционално. Емоционални сме. Наистина са важни тези, които не се подписаха. Те са по-важни от подписалите се. Но някои са имали "причина" да се подпишат - СТРАХЪТ също е причина. Някои са се страхували за жителството си, за членството в СБП, в дружеството на СБП... Някои са имали ведомствени жилища и семейства... Семейства, които с техния подпис ще изхвръкнат на улицата. Не говоря за Божана и Емил... Някои са имали и естетически причини... Но те не са важни - важни са тези, които са тръшнали вратата. Или не са отишли на събранието. Краси Обретенов станал единствен и казал защо няма да се подпише. И го обичам и заради това. Аз тогава ходих при Пешо. Дръпнаха ме като се прибрах в Смолян и написах, че мой колега, поет е обявил гладна стачка и аз не мога да не отида. Не съм герой. Но колко пък отидоха тогава до Пловдив, до Пешо? Колко отидоха да го подкрепят морално.. Сега, от разстояние на времето можем да даваме оценки. Но и тогава, и сега аз се опитвам не да давам оценка. А да питам за причините. Ето, сега виним Тошо Чонов. Ама да попитам - ти защо не отиде тогава при Петър? За мен и двата въпроса имат еднаква тежест... Да мислим. Освен със сърцето трябва да се мисли и с душата. Значи, Петър Манолов успя да прости на всички, защо ние, виновните, не можем да простим?...