ВУЙЧО ЦЕКО

(Петдесето писмо)

Преди да дойде тази вълна младите да бягат от България е имало друга вълна. Младите бягали в България. Техните родители са ги изкарвали на разстрел, защото са печелили битките, но са им губили войните. Мислели, че се прибират в Родината си, тежки като оловни рудници, защото мъкнели куршуми и шрапнели в телата си. А родните им къщи се оказвали вече в чужбина. Господи, ако се разровят войнишките гробове на България колко ли олово за цветната ни металургия ще извадим. Като оловни рудници се прибирали в родните си къщи, за да ги изкарват пред очите на децата им на разстрел. И тези деца са виждали как се живее за Родината. Защото е лесно да се умре – дори не е необходимо да се свиква. Да живееш за Нея е трудно. Защото никой не е умирал за Родината. Дори те, превръщайки ги в оловни рудници по бойните полета, не са отивали да умират. Защото нищо не носи смъртта. Те са живели по бойните полета, натежали след всеки бой с олово… После децата им са разглеждали раните. Не. Не… Не раните. Забоите, през които е потъвало това олово в мините на телата им. Докато майките им са превързвали все още незараслите рани. Някои още пресни. Коричката, която се е отлепяла под чевръстите им пръсти. Сякаш се отварят очи. И изпод тях наднича Родината. Която е на една полоса от къщата ти. Дори е минавала понякога тази полоса през къщата. Децата ти живеят отвъд, ти живееш… И не можеш да избягаш. Да се скриеш не можеш никъде. Освен в книгите на български. Освен в мечтите на децата си да се скриеш. И тези деца да направят това, което ти не можеш. Защото заради тях не можеш да поемеш емигрантските пътеки. При това емиграция в собствената си Родина. И децата тръгват. През полосата. През минираната граница. Под телта на мините. Кучетата. Дървото, на което ще се качиш, докато тези кучета ръфат. После… После емиграцията. Тринадесетгодишен. После. После знаеш, че, може би никога няма да се видиш с тези, които са те научили да обичаш. Родината, но да обичаш. Дори не смееш да намразиш тези, които изкарват баща ти на разстрел нощем. Защото през полосата, през браздата, мините, чукарите, дърветата могат да чуят твоята омраза и този път пушките да изгърмят. Да, тези емигранти можеха само да обичат. Не се научиха да мразят, но се научиха да обичат. Дори тогава, когато ги прибираха из българските затвори. Защото Родината обича синовете си, но те бяха доведени синове. Дори не доведени синове. Защото никой не е виждал как любовта те води в Родината. Значи дори доведени не са, пък за синове да не говорим. Но са трънчани, все пак. И единственото, което можело да правят е да се вмъкнат в гените си, за да им припомнят как се строи. И започнал вуйчо Цеко да строи къщи. Заедно с вуйна Мица. Тя бъркала вар и пясък с краката си, вуйчо зидал. Тя носела киреч и тухли, вуйчо зидал. После вечер се прибирали, тя слагала легена с топлата вода и му миела краката. А когато той две години и половина лежал в Плевенския затвор, тя в неделята ходила петдесет километра, за да му занесе една бохча любов от всички. А той се молел Бог да му изпрати поне едно от късчетата олово от забоите на баща му. Само че Бог бил забранен тогава и не можел нищо да направи. След две години и половина отново, и отново. И започнали да зидат къща с вуйна. Този път тяхна. Вуйна Мица газела киреч и мъкнела кофите, носела тухлите. А вуйчо Цеко зидал тяхната къща. В тяхната Родина. От която един ден ще тръгнат внуците им. Зидал… И скърцал със зъби. Хората мислели, че това е от пясъка между тях. Къщата ставала висока, той качвал талпите върху скелето и продължавал нагоре. А когато вечерта вуйна го повикала да си ходят… Когато го повикала да си ходят вуйчо видял, че се е зазидал в къщата. Защото къщата била без прозорци. Къщата била без врати. И той постепенно се зазиждал в собствената си мечта… Откъдето му се налагало пак да емигрира…