(Петдесет и първо писмо)
За да се родя аз е трябвало да има кой да ме роди. После съм се научил да и казвам „мама“… Преди това тя е казвала „мама“ на баба ми. И аз дълго съм се чудил как баба за едни е баба, а за други е мама. Всички сме се чудили на този феномен, но когато обясненията са стигали до щъркела сме дърпали родители и прародители за носовете, за да проверим колко са им твърди човките. И защо тези човки са толкова меки. И чак като доближиш шестдесет и пет години и станеш фаталист си задаваш въпроса за това колко трудно си дошъл на този свят. Не само ти, но и тези преди тебе. И трудното раждане на детето ти дали пък не е генно обусловено някак си. Според мен е така. И то не защото раждането въобще е трудно нещо, а защото в моя род раждането е мъка. И разбирам неусетно, че животът е всъщност една кратка почивка от собственото ти раждане. Мъчиш се да се родиш, почиваш за малко и… почиваш. Последното е за по-дълъг период от време. Въпреки че времето е измислено не за друго, а да ни обърка представите за вечност. И от там въпросът: „Как така ще те е родила баба, като тя е стара? И щом тя е толкова стара представи си нейната майка колко е стара“… Докато започнеш да си задаваш въпроси за възрастта на вселената. Слава Богу, все още никой не е обяснил раждането на Вселената с щъркела… Аз не зная как се е родила баба Роса, но зная, че когато е раждала мама съдбата била решила моята майка да остане пълно сираче. Било е ноември – и тук пръст има съдбата – и сръбските граничари през снега решили да дойдат до къщата и да изкарат дядо на разстрел. Дядо от войните имал вече девет куршума в тялото си, но всеки се страхува не от предишните куршуми, а от следващия. Мама вече тъкмо проплакала и дядо тръгнал пред пушките със замечтан за бъдещето на дъщеря си поглед. Мечтата му със сигурност не е била свързана с предстоящото близките няколко минути. В ушите му отеквали вече оглушителните изстрели, когато чул баба Роса да говори на граничарите. Неговите стъпки били настъпани от стъпките на граничарите, а техните стъпки били напълнени с кръв от влачещата се след баба плацента. После ми е казвала: „Црва ми се влачиа“. И, застанала между пушките и дядо ми, рекла: „Прво пуцайте мене, после Андону“. Благодарение на което мама се сдобила едновременно с двама родители – баба и дядо. После мама решила да ме роди. Пак зимата, но като емигрант от Сърбия. В Габрово. В „Тота Венкова“ лекарите и акушерките се били запилели някъде. И мама била сама в родилна зала. И понеже нямала какво да прави решила да роди. Какво ли не прави скуката… И понеже съм бил голямо бебе, като ме претеглили съм излязъл пет килограма и двеста грама, според мама от напъните съм изхвърчал като тапа. И докторът, който тъкмо влизал в залата, ме бил хванал във въздуха. Между другото мама така и не разбра, че никакъв доктор не ме е хващал във въздуха, защото аз продължавам да лета. Така, летейки, съм попаднал на майката на дъщеря ми. Както се казва, влетях в живота и. А след година и половина отлетях. Дъщеря ми също се появи със съпътстващи предзнаменования. Когато, пак зимата, на 30 януари тръгнала да излиза, в родилна зала влязъл един бабаит и пребил жена си от бой пред очите на майката на дъщеря ми, защото детето не било кръстено на баща му. Освен родилката той набил и акушерката, лекарят, сестрите и изпотрошил аптечката с необходимото за раждане. Когато след седмица изписвахме дъщеря ми някаква щастлива баба замери две кучета, защото мърсували пред очите и. Вероятно дъщеря и след мърсуване е била докарана да ражда, но кой да обяснява тези неща. С тази разлика, че кучетата се заклещиха от уплах едно в друго, заради особености на половата им система. Когато синът ми се роди съдбата бе решила да го остави сирак. Разбира се, че пийнах малко. Разбира се, че малкото беше голямо напиване. Разбира се, че влизах в заведенията, но преди да почерпя съм обяснявал какъв любовник ще стане синът ми. Но се намерили ревниви женски татковци… Осемнадесети януари. Смолян. Сняг. Дълбок и красив, плътен сняг. И нещо чернеещо се в снега. Таксито спряло. А сутринта моят спасител – пред очите ми. На стол. Чакал да види дали ще оживея… Е, оживях. Родът ми оживява. Защото и Стефан, внук ми, не дойде много доброволно на този свят… Но то не е заради друго, а защото съдбата носи нашите гени…
Няма коментари:
Публикуване на коментар