Г-н Стоянов, хората се страхуват да се казва истината направо, открито. Вие точно това правите в книгите си и затова ви наричат „скандален писател“. Защо да е скандален един човек, който казва истината? И как понасяте ответния отзвук и обратната връзка с обществото?
- Истината се установява по-късно. Аз казвам нещата, но дали това, което казвам, ще бъде припознато като истина след време, е отделен въпрос. Както и въпрос на време. С времето стигнах до извода, че човек не казва истината… Човек изразява убежденията си. Истината е в друго измерение, което още не сме овладели… Така че, изразявайки убежденията си, мислейки на глас, хората ме приемат като скандален. А аз просто мисля… Мислейки, човек прекрачва просто времевата бариера…
В книгата „Протестните деца“ доста компетентно откривате проблема на българина къде се намира и накъде се е запътил... или как стои на място от векове. Има ли изход?
- Изход винаги има… За съжаление той винаги е летален. Ние не трябва да търсим изходи, а решение на проблемите. Когато търсим изход ние искаме да заобиколим препятствието. Изходът не е решение. За съжаление българинът иска не решаване на проблемите, а измъкване от тях… И докато търсим не решение, а изход – ще сме на тоя хал.
Може би трябва да се напише нова народопсихология, следвайки вашата, която ми се струва доста истинска, обективна и навременна?
- Народопсихологията съществува и не може да се търси нова такава. Защото, ако е обективна, тя ще стигне до същите прозрения. Просто трябва да се промени нацията. А това може да го направи интелигенцията, която липсва в момента. Интелигенцията е общност, каста. А не механичен сбор от интелигентни хора. Ние нямаме духовен водач на нацията. Спомняте ли си Шопенхауер – „Светът не е това, което е, а това, което си представяме, че е. И ни трябва само воля да постигнем представата”… Кой в последните две десетилетия е създавал представи за това, какво трябва да сме? Няма такива… Просто голямата тълпа произведе една мини тълпа, която иска да се задържи по-дълго време като такава. И е ментор на голямата тълпа, без да дърпа обществото напред. Защото тя не произвежда идеи, а екскременти. Без извинения…
В книгата си говорите за Джон Лок, Томас Хобс и за договора с Левиантан. Нещо, което при нас може би първо трябва да се разбере и после да се върви нататък? Има ли гражданско общество – такова животно у нас?
- Гражданското общество се създава от граждани. От тези, за които говорих по-горе. Няма гражданско общество там, където има тълпа. Тълпата е воля, но не идеи…
Смесен регион, различен от Родопите е Разградския, но ние също имаме нужда да разберем общото си живеене. Каментирайте мултиетническата среда в съвремието в България в контекста на Евросъюза.
- Защо в контекста на Евросъюза? Нацията е съвкупност от етнически и религиозни общности. И това я прави единна… Както е единен биологическият организъм. Както той се нуждае от своите органи – сърце, черен дроб, бели дробове, бъбреци, - така и националният организъм се нуждае от тях – българи, турци, цигани, помаци, арменци, евреи… Всеки етнос и всяка религиозна група изпълняват функцията на органи. И както не можем да живеем без един от органите, така не можем да живеем без някоя от етническите или религиозни групи. Представи си за миг само, че отиваш в друг град, в друга държава, където няма да чуваш съседа ти да говори на турски… Или пък той няма да ти говори на български. Светът ще се сгромоляса, защото ти и с кожата си си попил тази другост…
В книгата „Протестните деца“ пишете за разградската джамия, че е изоставена?
- Да… И ми става тъжно, че се руши, запустява… Трябва да осъзнаем, че тя е част от нашата история така, както в Истанбул осъзнаха, че желязната църква е част от тяхната история… Ние изкрещяхме за идеята на Турция да се погрижи и реставрира тези паметници на културата. Страхът, че ще ни се отнеме другостта, едва ли не провидяхме превземане на България. И крещим с такава страст и сила срещу това, с каквато крещим за нашите войнишки паметници в чужбина, за нашите църкви в чужбина, за нашите исторически места в чужбина. Странен манталитет имаме. Не можем ли да разберем, че по волята на съдбата с Турция имаме петстотин години обща история. Как да откъснеш от историята… Нали, ако го направим, ще останем без история. С бяло поле… Паметниците са нашата памет… И те могат да бъдат посочване както за положителен пример, така и като предупреждения какво не трябва да повтаряме…
Написахте „скандална книга“ за Левски. Така се изразяват журналистите. Дали не трябва да се изправим пред собствените си заблуди и да си кажем истината в собствените очи? Нещо като самолечение на нацията?
- Време е да кажем много неща. Еволюцията не е нищо повече от катарзис… Разрушаването на клетки в организма води до заместването им с нови, по-устойчиви и съвършени… Никога не съм смятал, че Левски е еманация на българския дух… Има много достойни хора, живели по негово време… Издигайки само него в култ ние автоматично отричаме останалите…
Накрая не може да не ви задам въпрос за Русия и мястото й в мисленето на българина днес. Какво правим с Дядо Иван понататък?
- Аз съм русофил и не го крия. Както и не крия страховете си от случващото се в бивша Украйна. Не случайно казвам БИВША. Защото пред очите ни става нейният разпад… Страшно е обаче, когато това е с цената на десетки детски живота, на бомбардирани църкви с богомолците в тях… Но по-страшно от войната в Украйна е нашето мълчание тук… Нашето мълчание е по-страшно от бомбите там…
Няма коментари:
Публикуване на коментар