събота, 24 януари 2015 г.

ЗНАМЕНИЕ В ГАБРОВО

Няма да скрия от никого, че съм роден в Габрово. Всъщност, наистина съм роден в Габрово, но съм израсъл в квартал Дядо Дянко… Роден съм на двадесети декември през хиляда деветстотин петдесет и шеста година в осем без десет преди обяд. И е било в четвъртък. Ако се извадят девет месеца от датата на раждането може с абсолютна точност да се изчисли, че съм заченат по време на живителния Априлски пленум на ЦК на БКП… Сега това нищо не значи, но тогава е значело много. Самото ми зачеване би трябвало да бъде индулгенция тогава. Преди мен по-видните момци са се раждали с ризи, но после мене си се раждаха както им дойде. Само мене мама ме е родила по особен начин, тъй като, забравих да съобщя, съм се появил на този свят пет килограма и двеста грама, а сантиметрите били петдесет и три. Като се включи и фактът, че от родната ми къща до географския център на България има-няма километър, километър и нещо най-много може да се разбере, че не само е имало много знамения, съпровождащи раждането ми, ами аз самият съм се родил като знамение…А, да не забравя, че на 20 декември всяка година се празнува Игнажден и аз съм бил нещо като пролазник за Габрово тогава… Вероятно с това може да се свърже фактът, че до хиляда деветстотин шестдесет и девета година, когато напуснах града, Габрово се развиваше толкова добре, че за малко да кажат за Манчестър, че е английското Габрово… За малко… После заминах за един друг град в България, от който винаги съм мечтаел да се махна… И винаги съм се махал… Странно, от десет години не живея в Смолян, пък още мечтая да се махна от него. Ей, на това се вика мечта – дори когато я осъществиш да продължаваш да си мечтаеш за нея… Самото ми раждане е протекло без наличието на лекари. Мама била на баня, когато изтекли водите и. Да… Тогава нямаше бани по къщите и те се деляха на два вида – градски, в които се плащаше. И ведомствени в предприятията, където не се плащаше. В Габрово се ползваха ведомствените. Само почетните граждани на града са посещавали градската баня, по силата на Фердинандовия указ, който е още в сила. Според този указ почетните граждани имали право един път седмично на безплатна градска баня и толкова пъти безплатен транспорт. Ей, за какви подробности е имал време да мисли царят, а? Не само за хигиената на почетния гражданин, ами и за неговото превозване до съответния център. Но мама не е била почетен гражданин на Габрово, въпреки че доскоро снимката и красеше – защото мама беше най-красивата жена, която съм виждал – та снимката и и поради тази причина красеше една от стените на габровската гара. Мама бе снимана с един куп вретена в ръцете си. Когато после трябваше да внеса дърва за печката вкъщи дядо по тоя начин редеше дърветата в протегнатите ми напред ръце, свити в лакътя… На това се вика „наръч”… Ето, така се учеше български език. Език не се учи в училище – в училище се учи граматика. Език се учи вкъщи, на улицата, на масата в кръчмата се учи език, в училище се учи граматика. Ето, граматически правилно е да се напише „вкъщи” слято, пък не може да се пише „вкръчмата” слято… Пробвайте с програмата за коригиране и ще ви го подчертае с червено… А баща ми, който пребиваваше повече в кръчмата, отколкото в къщи… Ама, както и да е… Мен заради него дванадесет години след деня, който описвам – двадесети декември хиляда деветстотин петдесет и шеста година, четвъртък, когато съм се родил – та дванадесет години след този ден заради тази кръчма ме блъсна мотор… След блъскането разбрах, че не било заради кръчмата, ами най ми било заради книгите… В неделя обикновено сядаше цялото семейство на обяд. Тогава съботите бяха работни и цялото семейство се събираше задължително на обяд. Беше романтично мама да ме накара да потърся баща ми, защото масата била сложена вече, и аз да хукна да го търся в „Телевизора” – тъй викахме на кварталната кръчма, а татко да ми извика от някой от съседските дворове и да каже на мама да донесе тавата… И ставаха едни празненства, едни чудесии, едни игри и учене на език… Пишейки това разбирам защо на по-възрастните, които го четете този текст, ви се насълзяват очите… Ами защото и на мен, докато го пиша, ми се насълзяват… Защото не е само в спомена причината за тези сълзи, за отшумялото детство, за младостта ни. Не… За отшумяващата човечност ни се насълзяват очите, за отшумелия патриархат и матриархат, живеещи в едно съвместно и мирно съществуване… Но по пътя в онзи ден, дванадесет години след раждането ми, баща ми не се провикна от ничий двор, което бе сигурен знак, че е в кръчмата, но в „Телевизора” го нямаше, повъртях се малко – да не е в тоалетната случайно – но Пенка кръчмарката ме забеляза, каза ми, че баща ми го няма и аз поех обратния път… Тъй ми каза: „Буче, Буката го няма”… Логично беше аз да съм „Бучето”, щом баща ми беше „Буката”… Това е въпрос на познаване на езика, не на граматиката… И аз поех обратния път към къщи с гузна съвест и неосъзнавана и до днес вина, че не съм намерил татко, та да седнем цялото семейство да обядваме в неделя… Пресичайки улицата обаче един мотор ме блъсна. Бутна ме, паважът – защото бе павиран пътят в Дядо Дянко – ми се видя жъл--- Поне тези десетина, че и отгоре метри, които съм минал след удара по очи, ми е видяха жълти. Никога подобно жълто не съм виждал след този случай. Събраха се хората, някои комшийки бяха закрили с крайчетата на забрадките си устата, които твърде високо мълвяха: „Олеле, убиха Бучето”… Но Бучето, разбирай мен, се изправи геройски от паветата, изтри първо коленете си, после се обърна към множеството с думите, че, видите ли, нищо ми няма и пое с горда стъпка към къщи, защото никое друго дете в махалата до този момент не бе преживявало истинска катастрофа… С каква завист ме гледаха на другия ден в училище. Сякаш Димо Мянков Димов ми е писал шестица по физика… Даже на шестицата не са ми завиждали така, както на катастрофата и в погледите им се четеше онова на теб ли ти се случи, с какво пък точно ти го заслужи”… Прибрах се вкъщи с напета стъпка и вместо да кажа, че не съм намерил баща ми съобщих с нескрита гордост за героичната катастрофа… Мама пребледня, после още един път пребледня, и когато не и остана грам кръв по лицето грабна първата попаднала и сопа и ме почна. Биеше ме от страх. Не. Не от страх. Биеше ме от представа. Тя си представяше моята мъртвост… Ама, мамо, ако пък е така, умрял човек бие ли се? Като свърши процедурата аз реших да вляза в тоалетната, защото няма да тръгна да рева пред собствената си майка, я…  И в тази външна тоалетна, на която винаги сме казвали клозет, което на френски тогава значеше „затворено” – надявам се и сега да означава същото – та в този клозет, това затворено пространство, в което и царят, и блъснатият от мотор влизат сами, заварих баща си – тогава нямаше тоалетни чинии и заради това баща ми бе клекнал – та заварих баща си клекнал да чете книга. Значи той през цялото това време, през което аз съм ходил до „Телевизора”, докато съм подскачал да надникна в съседните дворове дали не играе някъде карти, докато съм се въртял многозначително в „Телевизора”, докато Пенка кръчмарката ми каже, че не е идвал, докато съм се връщал и ме блъска мотора, после напетата ми стъпка, после наказателната акция на мама, после… През всичкото това време, приблизително около два часа по съвременни изчисления, баща ми е клечал в клозета и е чел книга… А иди после и не обичай книгите… Но дванадесет години преди това, когато съм се раждал мама е била също така сама в родилна зала. Но не е чела книга не само защото бе неграмотна, а защото не и се е налагало да се разсейва, докато ме ражда… Сам сама, както тя казваше, в родилна зала. Аз – пет и двеста… И изведнъж, казва мама, съм изхвърчал като тапа. От налягането… И за мой късмет точно в този момент акушерът отворил вратата и ме хванал във въздуха… Какво повече да кажа… Знамения. Ами това е…

Няма коментари: