В памет на баща ми
И ако някой ви каже, че такъв шамар няма, не му вярвайте. По-скоро другите шамари не са шамари. Те са нежно галене, сравнени с шамара, който ще те накара да изкараш тази тъй важна шестица. А шестица при Вътката по история трудно се изкарваше. Не, че беше лош даскал. Напротив. Дори като даскал му личеше, че и като човек е читав. Читав, читав – ама не знаеш ли завърташе двойката и иди после обяснявай на майка си и баща си, че всичко си му казал, направо за седмица си бил, ама той нещо ти имал зъб. Всички слаби ученици твърдят, че учителите им имат зъб. Въпреки че аз само един учител без зъби съм имал в живота си. Даже не точно всичките му ги нямаше – имаше два отпред Пижо Аврамов по математика в Смолян. Беше като възрастен заек с два горни зъба, но за разлика от заешките зъби неговите се клатеха като говори. И от време навреме ги връщаше в изправено състояние с език, когато двата зъба се опитваха да погледнат какво правят сливиците, че толкова слюнеотделят… Запомнящи се даскали имахме тогава. А може и да не са били толкова забележими, ами просто са били толкова добри учители, че са ни възпитали така паметта, че дори и тях да запомним. Сигурно така ще е било. Иначе не мога да си го обясня. Но Вътката съм запомнил с неговата кротост – иначе в Шесто основно училище „Митко Палаузов” в Габрово учителството беше много немирно. Като започнеш от Димо Мянков Димов и стигнеш до Недка Пенева по литература. Само Вътката бе такъв един мек. Сигурно заради това и косата му, пригладена назад – тя не бе сресана, тя бе пригладена назад – бе мека и напомняше косата на баща ми, който същият този ден бе тръгнал да ме търси. За мене това бе огромна изненада, защото обикновено аз го търсех, след като мама ме пращаше да го доведа от „Телевизора” на Дядо Дянко, където баща ми събираше около себе си тайфата още рано сутринта в неделя. По онова време в събота се работеше с шест часов работен ден и запоите започваха едва след 13.30. Но в неделя се знаеше къде мога да го намеря. Той може и друг път да ме е търсил, ама, за разлика от него, аз нямах постоянна стоянка и не можеше два пъти да бъда намерен на едно и също място. Това трябва да ви подскаже що за хлапе съм бил. С таралеж в задника, както се казва. Не зная защо се е сетил, че мога да бъда намерен „Отсреща” – така и не разбрах как се казва тази местност на Дядо Дянко зад „Коста Стоев” и Базата по телферостроене. Ние и викахме „Отсреща”, защото беше отвъд реката току срещу къщи. В равната част имаше игрище, направено от бащите ни – веднъж видях как баща ми вкара дори гол и много се гордеех после с това. Аз два пъти сигурно съм го виждал трезвен – тогава, когато вкара гола. И сега, крачейки по моста. Детското предчувствие е непогрешимо. Както и детската психонаблюдателност. Още щом го зърнах разбрах, че баща ми е тръгнал да ме търси, а по походката и погледа разбирах, че е решил да ми го върне за всичките намирания и опити после да го завърна вкъщи от кварталната кръчма в неделя. Срещнахме се на моста, който нямаше перила и бе лесно да скоча в реката, ама отдолу бяха само камъни със сухи като на биволи гърбове. Наистина камъните приличаха на биволи, пресичащи реката, особено с тези запречени клони, които засилваха това усещане, напомнящи за рога… Колко метафори сме трупали в детството. Детството бе метафора тогава. Нямаше начин да скоча в реката и съвсем спонтанно се предадох в ръцете на съдбата. Тя хвана първата и попаднала ръка и я насъска срещу едно от ушите ми. Беше дясното. Тогава бе тъй – първо се дърпа ухото, после се пита дали си си научил. Толкова бях изненадан от този въпрос. Никога не беше му се случвало на баща ми да разговаряме на такава тема с мен. Да ме попита дали съм отказал цигарите ме е питал, ама… И то защото отговарях, че съм ги отказал и с неговите приятели ме гледаха като герой сигурно, защото те не можеха да го направят. А то, като погледна, май и аз не можех да ги откажа, ама послъгвах малко. Сега е лесно да си го призная, тогава бях убеден, че не лъжа и казвам цялата истина. Поне истината, която ми се искаше точно в тоя момент да е истина, за да отърва боя… Много странно, ама аз не излязох от тази възраст и когато започнах да се занимавам с деца – и в литературния кръжок, и с моите по-късно – винаги съм знаел, че истината за едно дете е истина за момента. Просто детската истина има различни физиономии и различни по големина очи – право пропорционални всички тия атрибути на страха в този момент… Не можех да повярвам, че човекът, с когото вчера идвахме тука и аз му подавах камъни да мери рибата след дъжда, се държи днес така с мене. Предишния ден дъждът ни залости вкъщи над книгите. Аз си четях моите книги, без да ги слагам в някой от учебниците, както правех пред мама. Питаше ме уча ли, аз казвах, че уча и и показвах учебника, в който слагах книгата за четене. Баща ми не се сърдеше, че чета книги. Като свърши дъждът се облякохме и дойдохме на реката. Никой не е имал толкова точен мерник, като баща ми. Аз му подавах камъни, а той се целеше в рибите, които подаваха муцуни от мътната вода на Паничарка… Уцелваше рибата, тя обръщаше гръб, баща ми я хващаше и я изхвърляше на брега. Само че това беше вчера. Днес съдбата хвана ръката му и я насъска срещу ухото ми. Дясното. Много бързо си менят настроенията възрастните… Само ако знаех, че няколко години след този случай – пет години само, ако сме точни – след този случай баща ми щеше да се пресели в свят, където най-малко мама щеше да ме прати да го търся… Не, че не е искала някак да се върне от там и да каже, че е намерил просто друга кръчма, в която дават винаги на вересия, а не като Пенка кръчмарката само когато и скимне… Само след час трябваше да тръгвам за училище, а баща ми в последния момент се опитва да ме вкара в ред. Влязохме вкъщи, той попита дали съм си научил и преди да дочака положителния ми отговор, ми извъртя такъв шамар, че аз изхвърчах в другата стая. Стаите бяха малки – от днешна гледна точка. Ама тогава си бяха два физкултурни салона разстояние за мене. Приземих се в съседната стая и татко започна да ме изпитва. Сега, пишейки това забелязах нещо, което може и вие да сте забелязали. До тук казвах „баща ми това, баща ми онова”, а след шамара написах „татко”… Какво дълготрайно въздействие има само този шамар…Разбира се, не бях и отварял учебника. И бях заставен да го отворя. Сълзите – бяха вътрешни сълзи, няма да седна да рева пред баща ми, я – та вътрешните сълзи имат свойството да уголемяват буквите. Бяха като лупи в очите ми. Как се чете, като буквата по-голяма от изречението излиза. Справих се с първите две части на урока. Бях изпитан, ама на третата част. Е, научих я и нея, хванах си чантата и бегом на училище. Даже не изчаках Джоната и Голчето да минат да ме вземат. И Вътев ме изпита. И ме изпита на третата част – за Съединението на България. Не вярвам да са се уговорили с баща ми по две причини. По две причини не вярвам да са се уговаряли баща ми и Вътката. Първо нямах бележка за оправяне, тъй като си бях отличник отвсякъде. Намалените поведения не се броят. И, второ, Вътката не пиеше и следователно нямаше откъде да се познават с баща ми, тъй като Вътката не ходеше в кръчмата. А на баща ми кракът в училище бе стъпил за последно тогава, когато са му давали зрелостното свидетелство...Ами това е…
Няма коментари:
Публикуване на коментар