събота, 28 ноември 2015 г.

СТРАХ

МОЛ във Варна. Не пия кафе отдавна, но затова пък пия сок „касис”, студен като женско сърце. Сервитьорките се усмихват на това, твърдят, че женското сърце било топло, но не са от моята страна. Не знаят. Усмихвам се дружески, въпреки очевидната разлика в пола между мен и сервитьорките. Свикнали са с мен, дори не питат какво ще пия. Аз съм традиционалист и не знам дали това идва от възрастта, или съм остарял, защото съм традиционалист. Казвам всичко това не за друго, а защото ми е някак лирично, което значи, спокойно ми е някак. И ми е доволно, защото е „черния петък” и аз съм на далавера, тъй като съм си купил тонколонка за таблета с цели два сока намаление… Толкова струват два сока – пет лева. С пет лева намаление взех тонколонката… Колко му трябва на един средностатистически българин… Та българинът, казвам си, може да живее от намаление на намаление. Ако имаше намаление на киселото мляко пенсионерите щяха да си разпорят дюшеците, щяха да фалират бурканбанките си, за да си запасят до следващото намаление… До следващия черен петък, който ще бъде на 25 ноември 2016 година…Не съм го изчислявал, просто погледнах календара в таблета. Всеки е забил нос я в таблет, а в лаптоп, я в торбите с покупки… Лирика в МОЛа… Бих казал направо лирическо изстъпление в МОЛ… От дъното на заведението се изправя младеж, оставя си багажа – чанта, тръшната на пода до стола му, лаптоп на масата, хартии някакви, неизядена паста и недопита бира (странен вкус, си мисля, докато той се насочва към мен.) Не зная английски, разбира се. Но той е длъжен да научи, че зная други езици. И започвам да изброявам, че „айм спик виетнамис, русиш, сербия”… Е, повече не знам. Той пък, ако иска да се оправи, да вземе да научи някой от тези езици, а най-сигурно ще бъде, ако научи булгериен… Научил един майчин английски и тръгнал да ми се фука. Че тука, освен мен, всеки му знае езика…Че и ще ме пита дали зная английски… Това да не е тест за интелигентност. Той се усмихва любезно на знанията ми и ме моли нещо, защото казва „Плийз”… И ми сочи багажа си, после посочва с два пръста очите си, но не ги вади, а същите тези пръсти сочат после към неговата маса. И ми казва с пръсти „десет”, а с устни „минут”… Казвам му едно окей на чист български, защото го разбирам – знае традициите в българските молове във Варна и се страхува за багажа си. И тръгва из МОЛа. За десет минути. А аз наблюдавам багажа му. И изтръпвам… Аз му пазя багажа, но той, ако някога се върне, дали ще завари всичко това, което пазя. Защото виждам раницата му, която май беше чанта в началото, та виждам му раницата на пода, пълна сигурно с пластичен експлозив, лаптопа, натъпкан с експлозив… Припотявам се… Ставам си от стола, отивам до бара. Неспокоен съм. Отивам към бара, без да давам вид, че заведението е заплашено, МОЛът е заплашен. Не трябва да всявам паника, трябва внимателно да обясня на момичетата. Казвам и че, на, без да искам съм се предоверил, че трябва да викнем охраната, полиция да викнем, да опразним МОЛа трябва. Но без паника, момичета. Въпреки че така съм застанал в бара, че да мога да се скрия от взрива зад една колона… Момичетата разбиращо ме гледат, от заведението клиенти дочуват какво си говорим, гледат изучаващо, но със страх в очите, раницата на нямащия го в заведението. Момичетата казват, че той е редовен клиент, а аз си мисля, че тези от париж са трето поколение редовни граждани на Франция и Белгия. Този дезертирал от египетската армия, за да постави бомбата в руския самолет е редовен гражданин на Египет… Събирам смелост, опитвам се да седна на мястото си с цялото съзнание, че се подлагам на риск. Че съм изложил на опасност всички в МОЛа… Момчето се връща, усмихва ми се и на чист чуждестранен български ми казва учтиво „благодарья”… С мяхкий знак. Значи десет минути страх е равен на един мяхкий знак. На една научена българска дума с мяхкий знак… Ами това е… 



Няма коментари: