СТОПАДЖИЯТА

СТОПАДЖИЯТА 

„Родината е там, където имаш един гроб на който можеш да отидеш когато си поискаш да се пречистиш“ 

                                                                     Вежди Рашидов 

Бил се провалил. И му е все едно за къде съм... Потънали са му всичките гемии, отчаян е. Потънали му гемиите, а около Търново няма море. Сигурно по Янтра са стигнали всичките му гемии, цялата армада от мечти е потънала край Търново. Аз съм до Габрово само. Няма и петдесет километра. Нищо. Все му е едно вече. Защото е провалил не себе си, мечтата на майка си е провалил. Тя мечтаела да отиде един ден в Италия. Но нямало как – първо бил малък. После тръгнал на училище. После станал студент. И докато тя се трепела той чакал деня, в който ще започне работа и с първите спечелени пари ще заведе майка си в Италия. С първите спечелени пари. Без, разбира се да отчете факта, че ще се успи и няма да хване автобуса за София, където щастливата му майка го чака на летището. Защото синът и ще я заведе в мечтаната Италия. Но тя никога нямало вече да отиде там, защото синът й се е успал. Успал се е този тогава, когато тази, която сън не е виждала, за да го израсте, да го изучи, да му даде бъдеще в ръката... Само че той се провалил. Като влах накрая на Дунава, където се влива Янтра и оттам сигурно неговата армада от мечти е дошла, за да потъне в Търново. А аз имам работа в Габрово, имам среща. Срещата е важна. Трябва да отида и до гробищата, защото там, на ДядоДянковските гробища пустее гробът на баща ми така, както гробът на неговия баща сигурно някъде брадясва. Е, мама е погребана край София, защото: „Искам, мама, при мама да ме погребеш“… Не закъснях поне за това. И сега почти като в Ботевото стихотворение: „Там нейде край град София“… Не беше точно така и беше за бесило… Няма значение. От значение е това, че не предадох майка си. Която искаше да ме изучи – но аз не й дадох. Исках да ставам глава на семейство. И единствената екскурзия, която й организирах бе да я докарам на преглед при д-р Марин Георгиев в София. От Смолян. Единствената екскурзия, от която не я върнах. Оставих я на баба. При нейната майчица остана… Поглеждам часовника в телефона, няма да закъснея за срещата в Габрово. Дали може да я отложа. „А мама сега ме чака, казва“… Майка му го чакала, а той не смее да й звънне. Нямало как да й звънне – дори мобилен телефон нямала. Цял живот пестила за него, работила на няколко места. Нормално. Всички майки го правят. Но тя и телефон не си е купила дори. Не за друго - поне за да гледа нетърпеливо часа на аерогарата в София, защото чакала сина си, който щял да я заведе в онази Италия, която тя сънувала. Само че не е и сънувала, че синът й ще й подари тази Италия. Така, както Ромул и Рем са подарили един Рим на вълчицата. Защото тя ги е откърмила. Само че флотилията от мечти. Армадата от мечти е в Янтра. Всичките потънали гемии... Моряците са издавени вече, мачтите и мечтите водата е покрила и само мехурчетата по бързеите след вировете показва, че там нещо потъва… Така, както мама потъна в прегръдките на нейната майка накрая… За мама бе потъване, но за мене това бе смъртта на мама. Мъртвият няма гледна точка. Гледните точки са за живите. Само след два часа самолетът ще излети, в който няма да бъде нито той, нито майка му. Събрал пари от първите заплати и купил билети за него и за майка си. Не. В обратен ред – взел билет за майка си, но останали и за него пари. И му се приискало да гледа изумлението в очите на майка си, докато тя ги пълни с истинската, не с мечтаната, с истинската Италия. Сещам се пак за часовника, джиесемът ми подсказва, че е в ръцете ми не само като часовник, набирам телефон, обаждам си. Казвам, че ще закъснея. Че ще дойда по-късно. Ще бъде следобед. Няма проблеми, разбира се. Няма проблеми. След моста има отбивка, няма да продължа за Габрово. Ще изляза от Търново, ще се кача на софийското шосе. Все още има време. Ще запаля свещ после на гроба на мама. Понякога ставам рано (аз винаги ставам рано, но понякога…), понякога, като стана рано паля колата и отивам до София, „там нейде край град София“ отивам и паля свещичка на мама. Тя има време вече и не ме припира да не закъснея… Има време и чака. Живите не дочакват своите мъртви, но мъртвите винаги дочакват своите живи. Така се получава на границата между живота и смъртта. Момчето не знае какво правя, но виждам надежда в очите му. Надежда. Една мачта на една от гемиите се подава от очите му и виждам как плахо развява знаменце оттам. Карам по-бързо, защото няма много време. На паркинга, пред летището, е майка му. Спряла е някакъв човек. Той повдига ръкав, поглежда часовника си, казва нещо и продължава. Тя се обръща и от колата, спряла пред нея, слиза синът й… И Италия изплува от очите й… Прегърнати дори не знаят, че всъщност аз подарявам тази екскурзия на мама…