На Красимир Райдовски и Владимир Левчев, които
в това посвещение могат да бъдат заедно
Денят е слънчев.
Толкова слънчев, колкото може да бъде. Слънчевите дни са слънчеви и е без
значение дали е било преди 1989 година, или след 1989 година. Въпреки че
понякога силата на светлината зависи от нашите възприятия. Вероятно светлината
от слепеца се усеща по различен начин – тя се усеща с кожата, с нейната термоустойчивост.
Вероятно. Не знам.
Но знам, че след като
не знам ще общувам с хора, които знаят. И ако моето възприятие за светлината не
съвпада с обективната научна оценка за нейната сила в момента съвсем не значи,
че няма да искам и да чуя за обективните резултати. Напротив.
Аз искам да зная истината и бих общувал с
този, който мери светлината… Моите усещания не трябва да влияят на обективните
резултати.
Представете си, че,
благодарение на симптомите на климакса, една жена не иска и да чуе за
положителните резултати на топлината на въздуха край нея само защото й е
студено. Или пък много топло. Топло-студено, топло-студено… Топло-студено като
при жена в климакс. Като при човек, живял в различни политически системи. Като
човек, който носи вина за това, че е живял в различни политически системи.
Топло му е, че е в демокрацията, но му е студено за това, че щъкат хора край
него, които могат да свидетелстват, че е живял и в предишния строй.
Да, отношението към
ченгетата преди 1989 год. не е заради тяхната професия, а заради това, че могат
да свидетелстват за това, че си живял тогава, когато те са упражнявали тая
професия. И могат да кажат, че нищо не си правил, за да преминеш в следващата
политическа система. Ние се отнасяме така към тях не, защото са направили нещо
кофти, а защото могат да свидетелстват, че ти нищо не си направил, за да се
измъкнеш от системата.
Даже понякога си
мисля, че тези, които са им сътрудничили просто са правили нещо, за да се
отърват - послъгвали са ги дори. Но не са били пасивни. Но тези, които най
презират тези ченгета са не тези, които са били обект на интерес, на
милиционерски интерес, а тези, към които не е имало никакъв интерес.
Тези, към които не е
имало никакъв интерес са няколко типа.
Първият тип са тези,
които са се движили в оперативно безинтересна среда. Когато средата ти е
оперативно безинтересна на колене да лазиш, задници да лижеш пак няма да има
кой да те забележи и да те назначи като доносник. Защото просто няма срещу кого
да доносничиш.
Друга група са тези,
които са били наобиколени от оперативно интересни група, но са толкова
безлични, че никой не би се захванал с тях. Не за друго, а защото средата е
била толкова интересна, че в нейното обкръжение никой не може да те забележи,
защото не се отличаваш с нищо в тая среда, освен с безличието си.
Но има и един трети
тип. Всъщност струва ми се, че е трети тип. Може да се окаже една особена
симбиоза между споменатите два типа. Може да се окаже нещо като генен
модифициран продукт на милиционерска грешка… Иде реч за хора, които са били наобиколени
от интересна среда, която пък от своя страна е била твърде добре известна на
милицията не за друго, а защото самата милиция е техен продукт. Интересни по
своята същност хора, но по подразбиране недосегаеми, тъй като те си назначаваха
милицията, която от своя страна не можеше да посегне на назначилите ги, защото
всичко това прилича на странен тип онанизъм. Онанизъм, при който най-интересното,
от което би се възбудил си самият ти и си посягаш, но вместо да стигнеш до еякулация
установяваш, че си със странна омекваща ерекция и еякулацията е не през органа,
а през устата ти, при което, поглеждайки се в огледалото разбираш или установяваш,
че си нещо като идиот, от чиито уста се точи семенна течност, която не е съвсем
твоя…
Да. Има и такъв тип
хора, които се страхуват не от своята сянка. Те се страхуват дори от сянката,
която хвърля сянката на неизречените мисли. Дори на немислените мисли. Уж
мисъл, пък не си я мислил.
Нещо като неродена
мома.
Такива моми дохождат
обикновено в представите ни само тогава, когато сме съвсем сами с ръце на
слабините. На голо.
Господи, Боже или
който и да си ти с това име. Докъде се докарахме, че нашите не само
неосъществени, но и нашите немислени сексуални фантазии ги представяме като акт
на дисидентство.
Преди години бях
написал едно стихотворение с посвещение: „На Тодор Христов”… За един от
случаите с това стихотворение е писал в своята книга „Кабинет на десетия етаж”
Борислав Геронтиев.
Но ми се иска да
разкажа за друг случай.
Тогава Едвин Сугарев
издаваше „нелегалното” списание „МОСТ”. Владимир Левчев издаваше „нелегалното”
списание „ГЛАС”…
Поне останалите си
мислехме, че са нелегални. Дадох стихотворението „ГРЕШНИКЪТ” с посвещението на „Тодор
Христов” с надеждата, че никой няма да се сети, че Тодор Христов всъщност е
Живков, чийто баща беше Христо.
Какво ли съм си мислил
тогава? Сигурно съм си мислил, че излизайки с това посвещение всички читатели
ще се досетят, че стихотворението е посветено на Живков, само милицията няма да
се сети. Каква вяра в читателите съм имал, а?
Дадох това
стихотворение на Еди, съобщавайки му кой се крие зад посвещението. Вероятно и
той е вярвал на читателите си, защото уплашено ми върна стихотворението,
заявявайки категорично, че няма да го публикува, защото щели да го вкарат в
затвора. Освен в читателите аз вероятно много силно съм вярвал, че списанията,
които издаваха Владо и Еди са нелегални, защото му казах: „Ама, Еди” нали е
нелегално списанието”…
Сега трябва да си
призная, че Комунистическата партия вероятно ме е възпитала много лошо, защото
всичко, което е излизало на циклостил съм смятал за нелегално като партизански
позив. Въпреки че тези позиви, като се разхвърлят автоматично спират да са нелегални,
а за широка консумация от народонаселението. Ама сега ги мисля тия неща.
Тогава все още си
мислих, че читателите са толкова грамотни, че ще разберат скрития смисъл на
смяната на фамилното с бащиното име в посвещението, както и това, че Едвин и
Владо издават нелегални списания.
Вероятно те
продължават да мислят по този начин. Защото акта на несядане с ченге, при това
бивше, на една маса е разграничаване от една система, която не съществува. Този
страх ми прилича на страх на осемдесетгодишен, който се страхува за майка си,
която е на сто години и е отишла до магазина, не че няма да намери поради
алцхаймера и атеросклерозата обратния път за дома, а се страхува да не би да
изневери на умрелия ти отдавна баща и да се върне бременна от магазина…
Ами това е…
Христо СТОЯНОВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар