петък, 7 юни 2013 г.

ПОДРАЖАВАЩИЯТ ЧОВЕК




Винаги съм мислил, че човек не се променя. Дори по-страшно – човек цял живот подражава. Тъй като по рождение на човек му е заложено подражанието, а не промяната, той от малък, от първата глътка въздух, от първото засукано мляко започва да имитира. Дори когато едно бебе се смее, то го прави далеч след своето раждане, защото не знае какво е това. Първият говор в този смисъл е мимиката. Защото смехът е мимика някаква, все пак. Играещият човек на Хьойзинха е HOMMO LUDENS, но аз мисля, че всъщност, подражавайки той реализира своята игра. Играта като подражание, а не като самоцел. Всъщност играта е постфактум и в този смисъл играещият човек е вторичен. Той е продукт на подражаващият човек. На пръв поглед тезата изглежда, че отрича еволюцията. Доказателства за това, че човек не се е променил от своето пръкване има достатъчно. Дори бих казал, че доказателства има в остатъчно количество. И сякаш се получава така, че еволюира не човекът, хомосапиенсът, а продуктите на неговото подражателство. Какво имам предвид? Човекът като физиология не е мръднал с милиметър, с квадратен милиметър не е разширил квадратурата на своя лоб. Челото е същото, вероятно и съдържанието зад стените е същото. Вярно е обаче и друго – средата на неговото битуване се променя. Пещерата, като внезапно открито убежище от праотеца вече има вид на дом от стъкло, бетон и алуминий. Някой ще каже, че тезата ми се срива още с признанието за променената битова среда… Да, ама не. Човекът се заселва в пещерата подражавайки на животните. Той изгонва животното от убежището му и се нанася на неговото място, подражавайки на същото това животно, което е изгонило друго преди това от пещерата. Наблюдавайки останалите животни той започва да им подражава и обзавежда жилището си с подръчни материали – така, както правят птиците по клоните, както правят бобрите в реката… Разбира се, че не иде реч обаче за човек-индиго и той не повтаря абсолютно всичко поради невъзможност да бъде направено това. Но, подражавайки на различни видове животни той еклектично струпва всичките им умения и създава след пещерата наколното жилище, после, по подобие на термитите прави жилище от глина… И играта става вторичната му природа в момента, когато подражаващият човек започва да смесва уменията на различни животни на едно място. Между другото това се наблюдава във всички ранни стадии на възникващи култури – подражавайки на различни народи те превръщат еклектиката в някакъв стил. Абсолютно всяко творчество е резултат от подражание. Поетът подражава на предишни поети и колкото повече разширява своите литературни познания толкова повече спира да прилича на поета, дал му първоначален тласък. Толкова повече започва да прилича на много поети едновременно, т.е., толкова повече започва да прилича на резултата от неговото подражаване… Първобитният човек прави фигурки от глина, опитвайки се да наподоби фигурата на животно или себеподобен. Така постепенно се появяват Микеланджело и Роден… Защото никой не изниква внезапно, колкото и гениален да е той. Наподобявайки – чрез подражание – предишни образци, ние постепенно ги развиваме. Но в никакъв случай не стигаме до тях внезапно. (Внезапно се появяват само българите и изографисват някоя Боянска църква без предишни образци…) Може би заради това ние нямаме световни образци в изкуството – липсата на дълговечна традиция… Та нашата литература съществува едва от двеста години. Ние нямаме традиция върху която да стъпим, няма на кого да подражаваме, за да го надградим. Ако погледнем началните стихове на Вапцаров ще видим почти пълно покритие със стилистиката и изразните средства на Яворов. При него подражаването на Яворов е и опит да се противопостави на „властта на бащата”. Опит да накара бащата да се обърне към сина. Впоследствие се появяват и други образци, разширеният кръгозор дава други образци за подражание. И Вапцаров прави поезията, която започват да подражават други… Подражаващият човек е променящият – не променящият се, - а променящият средата си човек. Над подражанието идва играта. Салвадор Дали, изкривявайки почти до неузнаваемост персонажите в картините подражава не само на големите майстори от Ренесанса. Той се опитва да подражава и на Бог, създавайки един нов свят – изкривявайки детайлите той създава една нова среда. В този смисъл можем да се запитаме дали е еволюирал Салвадор Дали… В никакъв случай. Но средата, която създава, е еволюционен продукт. Както и средата, която хомосапиенсът създава. Подражавайки човек се заиграва, превръща подражанието в игра. И ако така продължава може един ден променената среда да произведе един нов продукт, един еволюирал човек. Който ще може да играе… На базата на това, което са сътворили предците му. Заради това е нужно, когато подражаваме сега да подражаваме еманационно… Да подберем най-добрите образци – еклектиката не е страшна. Защото там, където свършва подражанието започва играта… Ами това е…





                                                                           Христо СТОЯНОВ



Няма коментари: