ЛЯВО, ДЯСНО…

Тези дни непрекъснато се опитвам да си обясня ситуацията в България с липса на интелигенция, която да формулира исканията не само на студентите. И ми хрумна, че разликата между ляво и дясно мислене в България е несъществена. Ляво мислене има тогава, когато държавата под мъдрото ръководство на Партията си създава интелигенция, докато при дясното мислене интелигенцията си създава държава. Само за миг, ако се вгледаме във френските енциклопедисти и ще съзрем разликата. В България не можем да съзрем разлика по простата причина, че създадената преди интелигенция - Стефан Цанев, Левчев, Светлин Русев, Нешка Робева и още мнозина – са в цветущо състояние и с позиции в обществото и от там продължават да дават своите мъдри съвети на обществото… Своите мъдри напътствия към нацията. И нацията, която иначе е отворила уста за хляб, те я виждат като жадна за поучителните им слова тълпа. Не се учудвайте при това положение, че тази нация все повече олевява – поради липса на хляб и поради създадените от лявата Държава „интелектуалци”… Дясното мислене предполага друго. Дясното мислене предполага интелектуалци, които създават Държава. Техният път обаче е доста трънлив и труден. Първо трябва да се справят с гореспоменатите авторитети. Които бяха създадени от цялата държавна машина – от учебниците до митовете за тяхното дисидентство дори. Защото не те бяха другомислещи, а държавата им каза какво точно да мислят. Митът за ченгетата, които едва ли не от гробовете си все още управляват държавните дела е просто мит, защото напътстващите я нарочени за интелектуалци са способни да повлекат далеч повече хора след себе си, отколкото биха могли да повлекат няколко ченгета. Пък били те и с насочени пистолети в тила на тълпата. Левият режим създаде интелектуалци за дълготрайна употреба. Тези хора с публичните си позиции задушиха няколко поколения умни и талантливи хора – не казвам съзнателно „писатели, художници, артисти”, защото те не се реализираха поради липса на убеденост в това, което правят. Когато ти не успееш да стигнеш до консуматор на културния продукт всъщност го създаваш мъртвороден. Живеем във време, когато има пряк контакт до публиката и когато лишат от публика културния продукт значи го лишават от автор. Връзката автор-публика е тънка и тя се нарича стихотворение, роман, картина, пластика, драма, танц… Постепенно тези хора, които трябваше да създадат едно ново по своята същност творчество, лишено от угодничество – понякога и индиректно угодничество, характерно за текстовете, писани от Стефан Цанев – та постепенно тези хора бяха принудени да се оттеглят, превръщайки целия си потенциал най-много в хейтърски текстове. Но там липсва „Азът”, липсва индивидуализмът, текстовете се превръщат в неориентирано говорене от Ничие име. Там авторът трябва да избира между несигурната творческа реализация и биологичното оцеляване на вида. Все пак всички сме призвани да се репродуцираме, да отгледаме и възпитаме поколение. Да се откаже от този повик на Природата може да направи само човек с изключително силна воля и убеденост в призванието си, което понякога е гранично с лудостта. Поне напомня понякога за безплодна маниакалност… Дори да се реши на тази стъпка той бива лишен от публика, тъй като публиката е манипулирана десетилетия наред от държавната машина – от културните институти до медиите… Стимулирането впоследствие на ерзац изкуство като чалгата цели да запълни пространството от евентуалното „овакантяване” на местата на горепосочените Държавни интелектуалци… Защото Държавата знае, че вечни хора няма. Има вечни интереси и те са държавните интереси. А една Държава няма нужда от интелигенция там, където има силикон – от млечните жлези до гласните струни силикон… Така тези, които трябваше да заемат дясното пространство, т.е., хората, които трябваше да създават държава бяха натирени в своята биологична битност, което по своята същност лиши възможността за десен преход. Защото, както казва Шопенхауер, „…светът не е това, което е, а това, което си представяме, че е. И ни трябва само воля, да постигнем представата”… Воля имаме и тя е приела образа на улицата. Само че няма кой да построи някъде храм и заради това улицата не води до храма… Обикновено пътят към храма се прави и отъпква от поклонници. Но, виждате ли абсурда. 1989 год. събра хората пред храма. Пред „Александър Невски”… Сега са пред Народното събрание, пред МС, пред Президентството, на Орлов мост… И вече никой не стои на стълбите на Александър Невски, защото няма кой да смени Държавните интелектуалци… Ами това е…