ПЕТКО ДЪЛБОЧКИН

Никой не го помнеше по друг начин. Годините минаваха, но те не го докосваха. Може да е било и от ракията, която го е спиртосала в неговото тяло. От днешна гледна точка, като затворя очи си мисля, че е бил на около осемдесет. Но тогава едва ли е бил на повече от шестдесет. Бяха му дали някаква стаичка в „Рашеев” в Дядо Дянко, но никой не знаеше дали се прибира там някога, защото по цял ден обикаляше из квартала. Всеки на мое място би написал, че е обикалял улиците, но за Дядо Дянко такова нещо е кощунствено да се напише. Защото кварталът имаше една улица, която се наричаше „Радост” и водеше към ливадите, които деляха квартала с Бакоиците. На Бакоиците живееше дядо ми Петко, брат на баба ми Йова, а родната им къща с огромен чардак една нощ изгоря. Дядо Петко и баба Петковица вече не бяха между живите, когато това се случи. Така и не научих на баба Петковица името. В Габрово така се наричат хората – с имената на близките по женлиния или по мъжка линия. Баба Петковица я наричаха, защото бе жена на дядо Петко, но моят дядо Христо, на когото съм кръстен, пък го наричаха Йовиния. Сигурно, защото той беше пришълец в Габрово, дошъл някъде от Одринска Тракия да търси препитание. Покрай препитанието намерил и баба ми и винаги съм се чудил, като ме заведяха на сватба като малък, защо булките са такива млади, пък дядо си е взел баба за жена…Но стават такива неща, които не ги отдавах тогава на късмета. За компенсация пък когато почина баба след двадесетина дена – зная само, че не бяха минали четиридесет дена от смъртта и – си доведе булка с четиридесет години по-млада от него… Откъде тръгнах, къде стигнах. Някак си е неудобно да кажеш, че Петко Дълбочкин е обикалял улиците, след като в Дядо Дянко имаше само една улица „Радост”, която водеше началото си от булевард „Априлов”, после „Ленин”, подир „Трети март”… Водеше началото си от булеварда, пък се губеше в ливадите, които деляха квартала със село Бакоиците…Но Петко Дълбочкин едва ли е катерил стръмната улица „Радост”, която зимно време превръщахме в пързалка за шейните – със ски се пързаляхме отсреща, зад цех 1 на „Коста Стоев”. И двата зимни спорта не ми бяха страст за дълго, тъй като с шейната се забих в една ограда от бодлива тел, а два пъти, след пързаляне със ски, се кълчих крака. Левият, заради това сигурно този текст не го пиша с него… Петко Дълбочкин със сигурност не е практикувал и двата спорта, но за това пък „връзваше кънките” при всеки удобен случай, независимо лято ли е, зима ли е, или друг подходящ за това действие сезон. Някои смятаха Петко Дълбочкин за алкохолик, но аз не смятам, че беше такъв. Сигурно, защото и баща ми обичаше да се заседява повече в „Телевизора” – така казваха на кварталната кръчма, защото през прозорците се виждаше какво става вътре и можеше с часове да се гледа зрелището, без да харчиш пари за телевизор – та баща ми предпочиташе да е в „Телевизора” пред това да е вкъщи. И сега продължавам да го чакам да се върне, но той от близо петдесет години е заседнал сигурно в райската кръчма и наблюдават с Петко Дълбочкин дали правдиво ги описвам. Първо минаваше Петко Дълбочкин към неговата стая в „Рашеев”, после се прибираше и татко за обяд в неделя. Петко си пееше нещо, но така и не мога да си спомня коя песен пееше. Може би, защото Мариус Каварадоси понякога го заглушаваше с неговото „ВЕЧНА ДРУЖБА СЪС СССР” с вдигната ръка над главата си, от която стърчаха като роги два пръста…Петко Дълбочкин минаваше покрай къщите, но от отсрещната страна на булеварда. Махаше с ръка, казваше по едно „Здравей” и отминаваше. Понякога се спираше и завързваше приказка – но пак през булеварда. Булевард е трудно да се каже, но така бе кръстен павираният път пред къщи, където два автобуса не можеха да се разминат. Понякога по него минаваше с каруцата си кръстника дядо Продан, полузаспал на капрата, тъй като магарето му знаеше наизуст пътя от къщи до пазара и обратно. Имаха ястъци и отглеждаха разсад за пазара и в ония времена имаха камион „Чепел”, „Москвич” и „Волга”… Викаха им Мадемите, ама аз си ги знаех като кръстниците, тъй като те са ме кръстили в църквата. И сега се чудя, като ми кажат, че било забранено, пък баба ми всяка неделя ме водеше на църква и се научих да се кръстя преди да науча буквите… После имаше комсомолци пред църквите по Великден, но аз пак намирах начин да влизам. Както и да е, това е друга тема. Петко Дълбочкин минаваше, махаше от другия край на булеварда, а другата му ръка държеше пазарска мрежа, от която се вдигаше пара от хляба, защото фурната беше по-близо от „Телевизора”. Понякога ходехме на тумби децата и фурнаджията вадеше прясно изпечен кръгъл хляб, ние късахме от него – най налитахме на долната коричка или на онова място между горната и долната коричка, което не е съвсем кора, а нещо крехко като… детство… Гледах в мрежата на Петко Дълбочкин, той ме викаше, даваше ми да си отчупя от хляба, като казваше: „Отчупи от коричката, Буче… Аз и без това няма с какво да я дъвча”… Казваха ми „Буче”, защото на баща ми му викаха Буката, а не беше благозвучно да ми викат „Букиния”, както обикновено и притежателно се кръщаваха из Дядо Дянко навремето. Един ден – връщах се от училище – заварих Петко Дълбочкин пред портата. Мама беше от вътрешната страна, той отвън. Мама се смееше, а той се оплакваше, че го болял зъб. Искаше ракия от мама, че много го болял зъбът. Мама се забавляваше, защото знаеше, че Дълбочкин няма свои зъби и викаше, че няма как да го боли зъб…Тя държеше в ръка едно шишенце, – стограмки имаше тогава – а Петко Дълбочкин твърдеше, че много го болял дървения зъб. Накрая не се стърпя, извади си кастанетите от устата, посочи един от зъбите и каза: „Ей тоя зъб ме боли”… Как да не се смили човек и да му даде една стограмка при такъв показен зъбобол… Ами това е…