неделя, 22 октомври 2017 г.

ЕДНО ИНТЕРВЮ НА ИСАК ГОЗЕС ВЪВ в. "ШОУ" ОТ 17 ОКТОМВРИ 2017 г.



Христо Стоянов: Спрях да се бия с другите и почнаха да бият мен Писателите мълчат, докато престъпниците ги обричат на глад 

Писателят Христо Стоянов отиде в Народното събрание, за да даде своите предложения за промяна на Закона за авторското право. Причината: Видял е в интернет-мрежата да се продава нелегално електронен вариант на книгата му „Скритият живот на една помакиня“ . Какви са основанията за протеста и какво очаква от законодателите, Христо Стоянов сподели пред вестник „ШОУ“: 

- Г-н Стоянов, какво се случи в парламента? На кого предадохте предложенията си? - Най-напред се видях с господин Вежди Рашидов, в качеството му на председател на комисията по култура, въпреки че предложението ми за промените трябва да е в Наказателния кодекс. - Нека се върнем на причините за това ваше искане? 

- Окраднаха ми романа „Скритият живот на една помакиня“. Тя неочаквано и без мое знание се появи в мрежата в електронен вариант.

- Как според вас на практика се краде роман?

- Никак не е сложно, нито трудоемко. Никой не сяда да преписва наново двеста страници. Има си технологии. Сканират се листите и после снимковият материал става текстови. Трагедията е, че тази книга е отключена. Моите книги ги има в издателство „Лексикон“. Там има платформа за електронни издания. С това издателство имам договор. И който иска да има е-вариант на романа, може да си го купи за 17 лева. Много по-лесно обаче е да се открадне, и ето я вече „Помакинята...“ в пиратски вариант във фейсбук-акаунта: безплатни електронни книги. Сега вече всеки може да си я има. От това побеснях . 

 - И какво предприехте, след като побесняхте? Къде потърсихте успокоение? 

- Сигнализирах в Главна дирекция за борба с организираната престъпност . Там поисках разследване на тази, де факто кражба, и спиране на нелегалната продажба на книгата ми. А наред с това и търсене на престъпника. Човекът от там ми обясни обаче, че нашият Наказателен кодекс всъщност не позволява преследването да стигне докрай. Има давностен срок на диренето и той е само шест месеца. Така на 181-вия ден след престъплението органите вече не могат да направят нищо. Спират да работят. Отвратителното е, че това се отнася и за детската порнография. Ако се появи такъв клип с дете, в рамките на шест месеца ще се търси електронният адрес на този, който го е пуснал. Добрият вариант е за това време да се стигне до престъпниците. След този срок следата се губи. Отделно прокуратурата и съдът не могат да искат обиск на виновника, защото наказуемостта за подобно деяние е до пет години. Трябва да бъде над пет години, за да може да се предприеме подобно действие. Така се пречи следствието да влезе и установи щетата, вредата и престъплението. 

- Какви са мащабите на подобен род престъпления и засягат ли те много хора? 

- Във фейсбук, там където бе намерена моята книга, се твърди, че има 30 000 безплатни електронни книги. Зад тях стои труд на много хора: писатели, преводачи, редактори. Можете да си представите сега мащаба на престъплението. Затова надигнах глас. За да спре цялото това безобразие. Моите предложения за изменение на Закона за авторското право и Наказателния кодекс са точно в тази посока: Нека се завиши наказуемостта на подобно престъпление. Да бъде над пет години затвор. Така следствието ще може да работи по-ефективно.

- Споделяли ли сте този проблем с ваши колеги писатели. Предполагам, че между тях има ощетени?

 - Така е. Има, разбира се. Чувал съм и други оплаквания. И в лични разговори сме обсъждали, че такъв проблем има. Но никой не се хваща да се борим и да го решаваме. А иначе писателят е съвестта на нацията. Извинявайте обаче: срещу какво се бунтува? За какво пише? Нали сме гражданско общество. Странно ми е мълчанието на хората от гилдията. Това, нека не прозвучи нескромно, ме кара да се чувствам институция. Да крещя: Уважаеми писатели, тези хора, престъпници, ви обричат на глад, а вие си кротувате. Мълчите. 

- Вие сте от малкото наши творци, които живеят само от писането на книги? Как успявате? 

 - Аз съм единствен. Не получавам пари от никъде другаде, освен от моите книги. Но това, което най-много ми тежи по повод кражбата, която обсъждаме, е, че тази книга - „Скритият живот на едно помакиня”, ми е много съкровена.

- Тя е първата ви, нали?

- Преди това имам поезия. Всъщност първия роман. При това много изстрадан. Заради него ми избиха всичките зъби в Смолян. Бях следствен, пак заради нея. Това е единствената следствена книга в историята на българската литература. Мама си отиде от този свят, защото я срещнаха помакини и и казаха, че ще й заврат салам в .... А тя беше на 75 години. Все още като отида в Смолян ме глeдат кръвнишки. Част от хората. Някои разбраха за какво става въпрос. Тази книга ми е и кауза. Така че това за мен не е само един роман, с който си вадя хляба. В него обяснявам какво става с исляма. Помаците прекалено много ги героизираха във времето. В стремежа си да ги приобщим, създадохме ореол около тях. Забравихме, че те изколиха Батак. Забравихме много неща. Една моя теза ще ви се стори странна: Там, където има турско малцинство, няма атентати. Турчинът е патриархално възпитан. Помакът не е така. Някой трябва да го каже. Всъщност тази книга е причината да се махна от Смолян. На петдесетата ми годишнина за един ден четири пъти ми налитаха на бой. Имаше договор и за филмирането й , но се уплашиха. А тя носи силен драматургичен заряд. 

 - Това явно е цената на славата, която плащате за книгата, която ви направи известен. 

- Не е така. После същото беше и с „Копелето Евангелие от Юда“, и с „Другият Левски“. Скочиха много. Така че шило в торба не стои. Дали е тази книга или някоя друга, просто аз си гледам добре работата. Христо Стоянов е единственият писател, който сам продава книгите си

 - Може да се каже обаче, че заедно с това търсите и скандала и покрай него тиража? Понякога може би без основание?

-Не аз и в момента не търся скандал. Просто пиша книги.

 - Казвате: Не искам хората да учат историята по моите книги. Но така или иначе те ги четат и си създават мнение за времето и нещата, които пишете. Това няма как да не ги обърква?

- Затова имам няколко книги с есета. В тях обяснявам в исторически план как стоят нещата. 

- Но никой не е длъжен, а и може да не иска да ги чете? 

 -Истината е, че, който чете една моя книга, посяга и на другите. Дори да кажеш, че е преднамерен скандалът, ако книгата не заслужава някой ще й обърне ли внимание. Тогава аз ще мога ли да живея от това? Няма.

- Пак питам: Как се живее от книги?

 -С много търчане? Правя по 170 000 километра на година. Половината месеци съм амбулантен търговец, половин –писател. Всичко, което изкарам, отива по хотели , бензин... Но си струва. Във Видин в библиотеката ми казаха, че съм най- четеният писател там. Питат ме: Излязла ли е новата ми книга. Трудно е, но се живее. - Последният ви роман? - Надявам се да не е последният. Нека кажем, че е най-новият. Прототип на героя е прочулият се преди време Адриан. Човекът, който си смени пола. Разказвам цялата тази ситуация през погледа на неговото дете. Как вижда то всичко, което се случва. Разпадът на семейството... Драмата му. Книгата е за нашата отговорност пред децата и поставя въпроса : Имат ли право хомосексуалистите да осиновяват. Според мен не. Не съм им враг, но това мисля. Освен това мисля, че хомосексуализмът вече е повече мода. А това е много лошо. 

 - Колко станаха книгите ви вече? 

- Не ги броя. Аз съм писател. Не съм математик. Може би романите ми са 7-8. Имам сборници с есета и стихосбирки . Двадесетина общо.

 - Отказахте ли се вече от поезията?

- Не. Тази години ми излезе сборник: „Избрано“. Но според мен поетът може да пише само до четиридесетгодишна възраст. Защото поезията е инстинкт за себеизява. Виж ме, аз нося силните гени. Няма български поет, който да е надскочил себе си след 40 години. Дори моят кум Любо Левчев след тази възраст стои равно. Емоционално напрегнатият изказ от „Звездите са мои“ го няма. Константин Павлов - също. 

 - Ставало ли е въпрос да се преведе някоя от вашите книги в чужбина? 

- Много пъти. Скоро ме превеждаха в Русия, но не книги -разказ. Един американски издател, прочел някакъв откъс от някъде, и ми прати писмо: Господин Стоянов, за колко време мога да науча български, за да ви превеждам аз в Щатите. Отвърнах му , че вулгарният български може да научи за около петдесет години , защото аз съм на толкова. В Канада също има интерес.

 - Твърдите, че сте ъндърграунд писател: Сам пишете, сам се издавате, сам се продавате, не сте ли помислили да излезете най-после на светлото, на чистото, на парфюмираното?

- Аз бях там. Мен ме издаваха големите издателства. И като видях колко ме лъжат, избягах. Но преди това осъдих едно от тях. Доказах, че прави нелегални допечатки. После изкарах шофьорски курсове и тръгнах сам да се продавам. 

 - Излиза, че на светло е по-тъмно от подземието ... 

-Така е. На книжния пазар веригите ти вземат 40-50 на сто от коричната цена, отделно печатницата... И какво остава за издателя и автора.... Почти нищо.

 - През 1999 година поискахте да осъдите държавата в Страсбург. Защо и докъде стигна делото?

- Тогава инкриминираха „Помакинята...“. В такъв случай законът предвижда изземване на тиража. Търговците се дръпнаха въпреки търсенето. Минах през всичките инстанции в България и стигнах до Страсбург. 

- И какво стана там? 

- Чакам. 

-Пишете ли нещо ново? 

- Събирам отворените си писма до България. По-конкретно до Стефан Цанев, Божана Апостолова и още няколко... Това са мои реакции на нещата, които стават около нас. 

 - Търсите кусурите на другите, държите се като последна инстанция. А занимават ли ви вашите недостатъци? 

- Търся и моите. Пиех по 24 водки - спрях, пушех между 4-6 пакета цигари. Спрях да крещя, да бия хората. После почнаха мен да бият. Сега и това спря. 

- Вече няма за какво да ви бият ли? 

- А, бе, има за какво. Правя щуротии...Виж, ако видя, че някой си хвърля фаса от колата или не дава мигач, го настигам и искам обяснение. Ако всички го правят, България ще цъфти. 

- А когато вие не давате мигач? 

-Няма такъв случай. Аз трябва да защитавам и авторитета на жена ми. Тя е прокурор. Отношението ми към закона вече е друго. Но към литературата си остава същото. И днес бих написал „Скритият живот на едно помакиня“ без промени. Дори да знам, че ще преживея същото.



                                  Интервю на Исак ГОЗЕС


Няма коментари: